Този съвет можем да отправим и към аудиторията, но и към журналистите, обитаващи медийното пространство. Независимо дали се намираме в предизборно-кампанийно време или извън него, съдържанието на дневния ред толкова силно се е политизирало, че май вече не можем да се чудим на това как „българинът винаги разбирал от политика”. А всъщност, като се замислим, ние кога не сме в предизборна кампания?
Още през 2011 година България „завря и закипя” след една публикация на немския журналист Франк Щир, който описа българския медиен пазар като „най-проблемният в целия ЕС”. Ето какво казва той:
“Според мен е основателно предположението на шефа на ВАЦ Бодо Хомбах, че някои собственици държат медии не за да печелят пари с тях, а за да се сдобият с политическо влияние. (…) Те се стремят да печелят читатели не с развлекателни материали, а с ярки политически сюжети. С това искам да кажа, че някои собственици и издатели на медии са в бранша, за да са част от политическата игра, а не за да правят печалба.”
Като че ли за доказателство на тези думи, ако отворим кой да е всекидневник или новинарски уеб сайт около 7 от 10 от заглавията са на материали с политическо съдържание. Но докато Щир търси причините и следствията в една посока, то аз не спирам да ги издирвам в друга – във въпроса, който си задавам от първата година в университета – „Нима ролята на медиите е само такава?”. Ако отворите тълковния речник, под думичката „медия” стоят „възпитава”, „формира вкусове и нагласи” и т.н. Вярно, че тази „програма максимум” е малко идеалистична и утопична, но само защото не живеем в идеален свят, това означава ли, че трябва да се откажем да живеем?
Мандатът на последното правителство бе маркиран с не един скандал, пропил се между редовете на медийните текстове, както и в салатата и вечерята на всяко едно средностатистическо семейство, което се събира пред телевизора за новините в 19 ч. Повечето печатни и електронни медии следваха формулата: „Бойко-ГЕРБ-Бойко-опозицията-Бойко-катастрофи-Бойко-ГЕРБ-риалити звездите-ГЕРБ-поредния концерт в Арена Армеец…” Нищо чудно, че всички сме много компетентни и разбираме от политика. Толкова сме заляти от политическо съдържание, че сме станали като зомбирани и все повече зацикляме на тази тема. Тъжното обаче е, че от другата страна стои другия резултат – нищо чудно, че все мърморим колко жадни сме за култура и духовност, ами то ние имаме ли някакъв досег до тази „култура и духовност”?
В отговор на този въпрос мога да разкажа за едно от последните позитивни събития в града, което не получи почти никакъв отзвук, понеже в този момент репортерите бяха заети с предизборните кампании. По случай деня на книгата и авторското право в автобусите на Бургасбус се раздаваха флайери с откъси от книга, автор на която е млад български писател. Същата беше представена вечерта в библиотеката на БСУ. Към мен се обърнаха усмихнатите и позитивни дами, организиращи събитието, с покана да отразя деня. Така или иначе това ми влизаше в плановете за седмицата, но шокът дойде от това, че колегите ми от други медии, с които обикновено се срещам по подобни прояви, един по един се извиниха, че няма да могат да присъстват. Вечерта, на коктейла след представянето на книгата, откраднах няколко мига от времето на една от организаторките, за да си поговорим за впечатленията и от деня. Тя с широка усмивка разказа, че е много доволна – раздадени са всичките флайери, а най-силно впечатление и е направило това, че много млади хора са посрещнали с ентусиазъм доброволците и са се заинтересували от книгата и автора и. Е, значи все пак позитивни, културни и духовни изблици не липсват нито у младите, нито у българите като цяло. Но уви, медиите нямат никакъв пръст в тази работа.
Връщайки се по-назад във времето, си направих равносметката, че най-много колеги съм срещала по подобни събития, ако на тях присъства политик, общинар или депутат. Сякаш имената на тези „височайши особи” са вълшебни думички или гарант за успех на материала. И не, далеч съм от идеята да черня имената на колегите, които са избрали да работят в мръсотията на политическия живот. Не се заяждам с тях, защото много често се оказва, че те са там, защото са принудени от обстоятелствата. Присмивам се на самата ситуация. На това, че се оплакваме как децата ни не четат, не слушат стойностна музика, не ходят на театър, не познават изкуствата, все повече се стеснява общата им култура. Е, как да четат, когато ние не ги напътстваме какво си струва да бъде прочетено? Как да слушат хубава музика, когато дефиницията за „хубава музика” липсва? Как да познават изкуството, когато повечето дори не знаят къде могат да се срещнат с него? Как да имат широка обща култура, когато ние самите стесняваме обхвата на интересите си?
Примката на затворения кръг се стяга и отпуска непрекъснато, но ние сякаш не уцелваме момента на разхлабване, за да се измъкнем от него, а вместо това, от време на време се присещаме да се разбунтуваме срещу ситуацията, но без резултат. Отново сме уцелили момента на пристягане. Като резултат достигаме 70-то място по свобода на медиите според „Репортери без граници” и чак 76-то според “Freedom house”. А по качество и разнообразие на съдържанието може би сме и по-назад в класацията. Тъжното е, че падаме и в ранг листата по други показатели като интелигентност, креативност, културна образованост… Или може би това е само привидно, понеже интелигентните, креативните и артистичните особи не представляват интерес за нашите медии. А такива въобще не липсват. Има ги позитивните практики, има ги и културата и духовността. Вероятно просто е време да потърсим упътването за употреба на медиите и да се измъкнем от омагьосания кръг.
