8 C
Бургас
четвъртък, април 22, 2021

Толкова ли е трудно да бъдеш приятен участник в уличното движение?

Шофьор съм от не много на брой години по улиците на България. И съм жена. Взех шофьорска книжка след четвъртия опит. Също така, съм пешеходец от онзи вълшебен момент, в който съм се стабилизирала гордо върху собствените си крака. Нищо изключително дотук.

Преди историята, която ме подтикна към написване на този текст, искам да наблегна на факта, че много мразя безобразни шофьори да ме опръскват с бозава течност, с неясен произход от единствената локва на трилентов път. Особено, ако съм си облякла най-сладката рокля на цветя в ясен летен ден. Когато се случи това, разбрах че мога да псувам, викайки.

Обаче.

локваКогато целият път е локва, тротоарът – непроходим и аз все пак съм се озовала на пътя на шофьора…, ами не си говоря по мобилния без да се оглеждам, а се пръждосвам с 200!

Ей, такава случка с пешеходка ме споходи през тази така несвършваща зима, докато шофирах. След, като известно време пъплих с Aтос-a след една девойка, „захапала” стръвнишки телефон вървейки насред платното, образувах солидна опашка от нервни шофьори зад себе си, натиснах леко клаксона. Не бях виждала по-кръвожаден кравешки поглед. Та, тя дори не бе разбрала, че има автомобил на две крачки от нея! Няма как да разбере, ако не е с ясното съзнание, че е пряк участник в така нареченото улично движение. Да не говорим, че аз можех да бъда един силно изнервен господин в същото това движение и да реагирам по доста по-агресивен начин.

В зимни условия е трудно за всички участващи в трафика. То и на снежинките им досади по тези места, но какво да се прави – природа. Трудно се ходи, ‘щото тротоарите са покрити със сняг. Трудно се спира, ‘щото е хлъзгаво. Трудно се вижда, ‘щото е тъмно/вали/изпотили са ти се стъклата, или (което ми е любимо!) нямаш нерви да си чистиш колата от снега за 10-ти път тая седмица! Разтрил си лекичко едно петънце от прозореца пред шофьорското място и гледаш да не те види някой. Няма кой да те види, ти чудно си се камофлажирал с 5-сантиметрова снежна покривка. Направо си се слял с пейзажа. Браво. Разбира се, не давай мигач в никакъв случай и по никакъв повод! Обратното обрича на провал хубавата дегизировка и като нищо останалите на пътя могат да разкрият местонахождението/намерението ти.

Както споменах по горе, ние с Атос-а си караме спокойно, вдигаме до 100-120км/ч, където позволява. Лекичко. Това обаче не е опция на „Цариградско шосе” или Околовръстното такова. Нищо, че съм в средната лента и по закон, ако има ентусиасти, трябва да ме изпреварват от ляво. Нямат време хората! Изпреварват си ме отвсякъде! Бързаци.

Любимците ми, разбира се са всички видове таксиметрови шофьори (същите от ромски произход, виждали ли сте в учебни автомобили?!).

Автобусите с гордите си, бълващи облаци дим тела често са извън всички правилници. Големи, ръмжащи и страховити – посмей да им се вреш под носа!

шофьори

Не е редно, някакси, да не кажа вредно, да се движиш с автомобил и със скромната скорост от 40-50 км/час с видимо колебание по отношение избора на лента за движение по големите градски и крайградски шосета. Не бива. Опасно е по тези места. Не се препоръчва и каране на заден ход по същите, без включени аварийни светлини.

Но истински се умилявам, когато сцената с изпреварването се разиграва на малка квартална уличка в 10ч. вечерта. Незаменимо. Рено, цвят – около червен, профучава край мен с усмивка, нервно подскачайки върху извивките на „легналите полицаи”. Почти долавям мислите му: „ Глей ма к’ъв съм як! А?!” Идилия, моля ви се. Сигурна съм, че видях блясък в очите на водача, през мърлявите странични стъкла. След по-малко от минута ще ме погледне, безсилен, пред аленото око на светофара. Е, не чак безсилен. Историята познава и големи смелчаги в това отношение.

Столичното кръстовище при Семинарията – неповторим, градски пейзаж/релеф. Тя – красива, млада, управляваща черен/бял джип (или лъскав автомобил) се набива, храбро от дясно пред моята скромна кола. Не ползва страничните, само огледалото за обратно виждане. Там си се черви. Тя си шофира и когато прецени – спира. Ама, ти сега не се ядосвай, че съдбата те е поставила зад нея в задръстването. Може би, ще те забележи, ако си пич. Нали си изотзад. Ама може и да не. На мен не ми обърна внимание. Никакво. Изчаках, докато приключи с нагласата и обнадеждена от тревистозеленото на светофара – аха да потегля. Но не, не потеглих. Красавицата „изпили” гуми едва на второто жълто. Тогава се почувства готова. Пред мен червеното изгря. Допускам, че е прочела някъде в закона за пътищата, че джиповете светофарите не ги „ловят”, винаги са с предимство и най-важното – в никакъв случай не се съобразяват с останалите на пътя. Пътят е един – нейният.

шофьориЕднопосочна, права улица. Автомобил „а” (аз с Хюндайката) се движи по споменатия път с предимство. От ляво на „а” с несъобразена скорост, без никакво предимство „изскача” автомобил „б” и се врязва в лявата половина на Атос-а.

Шофьорът на „б”, без колебание ме обвинява в падане от небето и провал на неговия ден. Точка. После полицаят друго каза, ама нейсе. Кой ли, пък ги слуша полицаите?…

Автомобилът ми, Хюндай – Атос, е разбиван четири пъти.

Разбирам нуждата на хората да се изявяват и протестират.

Опитвам се да проумея и нуждата им за „нек’ви дребни кинти”, придобити (често), чрез откраднати вещи. Прежалих CD-то, лилавите обувки и старите очила. Друг път да не ги оставям на видно място в колата.

Също допускам, че силно съм подразнила някой, след като е изпотрошил – буквално – фар, странично огледало, предна, задна чистачки. Веднага схванах намека и никога повече не си паркирах колата на уличката зад хотел Хилтън в София.

Много бях благодарна, че ми беше оставил здрава чистачката пред шофьорското място, защото заваля сняг малко по-късно. Само не разбирам, защо се беше изплюл върху колата. Много гадно. А през зимата слюнката замръзва.

Колоездач съм от 3-4 годишна възраст и дългогодишна съпруга на страстен екстремист и фриирайдър, както и майка на ентусиазиран, млад велосипедист. Но опитът и познанията ми в областта не попречиха един ден да отнеса няколко солени попръжни, че карам колело по велоалеята, видиш ли?! Аман от тия колоездачи, ей!

Да си колоездач в София/България е занимание с твърде сериозно ниво на риск. Допускам, че причината е в липса на култура, навици и достатъчно знания и инфраструктурни приспособления/изменения, свързани с безопасността на всички преки и непреки участници в движението. Хората няма къде да си паркират автомобилите/велосипедите, в които са инвестирали средства, желание и любов, аз за толерантност се надявам…

Трудно ще се справим с този проблем (над 800 000 автомобила са регистрирани в столицата) с наличната инфраструктурна система. Както и с липсата на желание и мотивация всеки поотделно да допринесе за подобряване на статуквото, като например през зимата, храбро нарами лопата и почисти някакво предблоково пространство. Да живеят изключенията в този случай, защото, слава Богу ги има.

Как, иначе, да поощрим идващите след нас да променят ситуацията, като не им даваме никаква алтернатива?! Вярно, че животът е тук и сега, но малко мисъл за бъдещето, пък и мисъл въобще, не е излишна.

Разбира се, има и твърде приятни, представители на двата пола, предимно на средна и по-млада възраст, участници в уличното и всякакво движение. Те дават предимство, когато учтиво помолиш с мигач или … с усмивка. Спазват пътните знаци, спират на червена светлина на светофара, пускат пешеходци на „зебра”, не те смущават, когато си колоездач, не те псуват, защото си жена-шофьор, не дават мръсна газ на пешеходната, паркират така, че да има място и за други. Не те „запушват”, не ти огъват чистачките, не смятат, че мигачът им дава предимство, оглеждат се.

Съзнателност на всички нива се изисква. И добър пример.

Широта на погледа и премереност в действията.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Препоръчани статии

Бъди свързан

1,829Феноветекато
71последователиследвам
116абонатиабонирам
- Присъедини се -

Последни статии