Най-красивата музика звучи в главата ми. Никой друг не може да я чуе, без значение колко се напряга и ослушва. Също както и аз не бих доловил чуждата мелодия, но пък защо ли ми е притрябвало? Стигат ми баладите и минорните цигулки, които ден след ден ми нашепват истината. А спрат ли своето монотонно и безкрайно дращене настъпва истинският ад – тишината.
Тя ме плаши, защото крещи истината. Крещи я толкова силно, че заглушава дори и чувствата. И после се сещам – не ми трябва да чувствам, не искам да обичам, не мога да копнея. Сред свини се превърнах в свинар и изгубих най-важното – себе си. В безкраен опит да постигна очакваното се провалям, още докато протягам крак за първата крачка. Въртя се в кръг и търся съкровището. Кой го погреба в тази чужда и непозната земя? Кой огради гроба ми в бодлива тел и оцвети паметника ми в черен натюрморт? Защо го сторихте? Не знаете ли, че и вашето време предстои и безмилостният счетоводител ще ви поиска крайната сметка? Ако само за миг отворите прозореца в главата си и оставите другата музика да влети в съзнанието ви, ще се попитате: „Какво направих днес, което да ме накара да се чувствам горд?”
Толкова много въпроси. С тях разбираме. Разбираме, че един въпрос може да даде стотици отговори, а един отговор – да отприщи хиляди въпроси. Чудиш ли се кой си бил някога? Къде? С кого? Можеше да си толкова други хора. Но не. Ти си тук и сега,
вдишваш и издишваш и не си способен да си представиш, че е имало време, когато си бил някой друг. Трънливите клони на живота ни изподраха и олющиха, а отдолу се показа втората ни кожа – безчувствена и груба. Няма нужда да бягаме и да се крием под чужда, така заразяваме и нея. Ще се молим небето да я излекува, скръстили ръце, коленичили на прашната земя, в чиито дълбини лежи погребано безценното съкровище, а красивата тъжна музика ще заглушава молитвите ни.
И ето го! Предвестителят! Този, който ще бъде белязан и ням, и с жестове ще ни подскаже къде да търсим цяра. Красивата му бяла ръка с дълги пръсти и големи длани ще сочи към пръстта, зелените му очи ще ни гледат безпомощно. Само след секунда ще сме разбрали посланието и милиарди шепи ще гребат твърдата пръст с изгнили корени и стари камъни в нея, а влечугоподобната ни природа ще сменя поредния слой кожа – този път изранена от нас самите, докато търсим вълшебния мехлем.
И въпреки всичко най-красивата музика все още звучи в главата ми.
