Гостът

Из потъмнелите улички в Центъра светлеят подранили прозорци, като загубени малки светулки. Слънцето сънено сръбва тъмните локви, сякаш си пийва кафе. Старите къщи, с тераски цъфнали в петунии и зачервено от смущение мушкато се кипрят за Госта. А огромни, в розово цъфнали кестени протягат ръце над минувачите, за да ги предпазят от развеселеното Слънце.

Почти началото на юли е и Тя го очаква от месеци. Гостът.

Облече се смело в червено и още с изгрева, заоблен като зряла праскова, излезе от София. Тръгна на юг, по пътя към морето, откъдето знаеше – ще дойде Той.

Съвсем нарочно си забрави благоразумието у дома.

Не устоя на топлата момчешка дързост преди време. И на усмивката му, приличаща на отхапана черешка, оставила алени браздички сок по врата. На синия му поглед, събрал морските капки, небето и вятъра, също не устоя. А като се вгледа по- внимателно в него, вижда разсеяни облаци и усърдни пеперуди.

С Него, Луната напомня сочен резен пъпеш, а морето – меко зеленее и е с вкус на ягоди.

Очаква го встрани от пътя. Да го прегърне иска, преди другите.

Нетърпелива, захвърля сандалите „по Дявола”. Разпуска косите. Кристалната роса целува стъпалата и. Прохладно е. Любопитните макове ококорват черни очи и нещо клюкарстват със здравеца. Килим от пухкави глухарчета се разстила наоколо.

Наблизо е. Идва.

Както всеки друг път, усеща аромата му.

Ето го. Усмихва се. Докосва я. Първо ореола стърчаща коса. После – лицето, устните, носа, гърба и бедрата – оставя следи от злато върху кожата… Прави още няколко подобни неща (които ще спестя).

Така, както са цели в целувка се превръщат в хвърчило. Политат над „Тракия” – вятърът е свидетел, не си съчинявам сега – задминава ги с 300 на две-три места!

Той разтваря широко ръцете-платна и става моторница. Отиват на плажа – големи деца! Смехът им е цветни играчки, забравени в пясъка, коктейли с чадърчета, танци… изобщо – смехът е игра.

Държат сладолед, студено вино в чаши, череши. Минават по „Хемус” и виждам поспират, не бързат да стигнат в София преди да е свършил денят. Червените ягоди и боровинките черни ги подмамват в една свежа гора. Има река – пълна с камъни, дини и бира. Казват им – студена била. Какво от това?!

Сопотски делтапланери споделят, че при хубаво време достигали Витоша. Двойка соколи клатят подозрително глави докато им правят компания.

Весели прилепи ги посрещат на входа, преди „Цариградско”. Няколко щъркела са свили гнезда върху лампите и недоволстват от късната врява. Проявяват разбиране – това, все пак са влюбени.

Преди да се срещне с другите – с тераските пълни с цветя, с дърветата, с автомобилите – цели стада, с хората в парка и с улиците, с шумящия делник, със сергиите покрити с вестници и плодове, с други думи – преди Той да навлезе в Града, я залива с аромат на липа. Венец от синчец и плете, и рисува на стъпалата малки цветя, плюс дата на новата среща.

Новолунна нощ към края на юни е. Високи акорди се разхождат с приятели под ръка.

Чуват се истории всякакви. Например, че утре денят щял да бъде равен с нощта. Глупости – как ще стане това?!

И аз ви разказах история – за обикновено момиче от София, с червена пола, сандали и голи крака. Живее в Центъра, в стара къща с цветя и поддържа лична връзка с Лятото.

И май не е само тя.