14 C
Бургас
четвъртък, април 15, 2021

Гневно и носталгично за приятелството, което отиде по дяволите

Този текст ще е гневен и носталгичен. Едновременно. Защото животът и нещата от него никога не са едностранчиви. Защото това, което е било до вчера, в един момент днес се обръща като ръкавица, която вече не можеш да наденеш на ръката си. Или просто не желаеш. Има неща, които всички изпитваме и преживяваме. Викаме им вечни. Едно от тях е приятелството.

Никой от нас не може без приятели. Така сме устроени – да имаш до себе си човек, който да те разбира, да споделя твоите възгледи, да те подкрепя, когато е необходимо, да се радва с радостта ти и да плаче с тъгата ти. Колкото повече приятели, толкова по-богат си, казват. Не съм съгласна с това, просто деля хората, с които общувам на добри познати, колеги, съидейници и наистина приятели. Има разлика. И не говоря за хилядите „приятели” в социалната мрежа, това е друга бира и други пет лева. Говоря за тези, които познаваш в живота, с които си делил хляб и размисли, на чиито рамене си плакал и чийто гръб си пазил.

back1В един момент се оказва, че докато ти си пазил техния гръб, те забиват нож в твоя. Познато. На всеки се е случвало. Аз съм обръгнала от стърчащите в гърба ми пъстропери стрели, та чак се шегувам, че благодарение на тях приличам на Жар-птица. И търся вината за криворазбраното приятелство в себе си. Не съм преценила, предоверила съм се, сбъркала съм и си плащам за собствените си грешки. Така е редно. Никой никому не е длъжен. Но и никой не трябва дори за миг да си помисля, че някой му е вързан в кърпа. Няма такива кърпи, няма такива възли. Свещено нещо е приятелството, а колко малко хора всъщност го умеят. Не може да не ви се е случвало.

Сближавате се с някого, не говоря за топла връзка, а за приятелска, откривате, че имате еднакви виждания за живота, света, литературата, дискриптивната геометрия, харесвате Густав Климт, луди сте по Робърт де Ниро и Мерил Стрийп, обичате джин с тоник и пълнени чушки, можете с часове да си мълчите и до малките часове да си говорите за всичко. Когато някой от вас се хвърли в някакво начинание, другият се хвърля да му помага с всичките си сили и ресурси, с които разполага. Преди няколко десетилетилетия, Стария ми приятел ми каза, че да си приятел на някого, това значи по всяко време и на всяко място да говориш за него, да доказваш какъв невероятен човек е той. Не да си второто му аз, а да си първия до него.

Бях на 21 години, но разбрах за какво иде реч. Не бъркайте това с рекламата, рекламата е комерс, а в приятелството комерсът няма място. Поне така би трябвало да бъде. Говоря за идеалния случай. Ти даваш всичко от себе си, без да искаш нещо в замяна, но го получаваш, защото отсрещната страна се ръководи от същия принцип – дава, без да очаква да й се върне. Безкористна работа е приятелството. Когато си необходим просто казваш: ОК, копеле. И си е ОК. Защитавала съм с чиста съвест каузи пердута, защото съм вярвала, че могат да станат. И много от тях са ставали наистина. Помагали са ми да строя въздушни кули върху подвижни пясъци. И много от тях се извисяват и до сега, без да са мръднали. Благодарение на това съм и продължавам да бъда. Дай Боже всекиму.

friendsСамо дето много по-често се получава „ОК, копеле” да се смята като покана да ти се качат на главата и да си тропкат „пайдушкото” с пълна сила. Аз съм предан и толерантен приятел. Мога да слушам  петчасови изповеди по телефона, мога да отворя вратата си в три посред нощ и до сутринта да съчувствам и разнищвам било и не било, мога да взема такси в полунощ, за да отида да държа ръката на някой, който точно в този момент се нуждае от ръката ми.  Под „някой” разбирай, разбира се, човек, когото съм приела за приятел. Да, бе, и в кошче за душевни отпадъци мога да се превърна, даже в цяло нерегламентирано сметище. На собствената ми суверенна територия при това, посред неприкосновеното ми лично пространство.

И кво? Някои хора решават, че могат да натягат клончето на търпението ми, за да видят колко ще издържи. Петте часа разговори за неща, които вече съм чувала около 73 пъти, преминават плавно в звънене сутрин от 7:15 до вечер около 23:42. Просто ей така, да си се намираме на приказка, щото сме приятели. Ок, копеле, обаче аз имам работа, искам да си почина, чета книга, гледам филм, искам просто да съм сама или напротив – съвсем не съм сама, а ти просто се чудиш какво да правиш.

Звъненето на вратата зачестява от малките до големите часове, без грам съобразяване, че някакси бедната ми къща не е Аврамов дом, че може да искам да си се разхождам из нея по една развлечена фанелка и да нямам джин с тоник и френско сирене в хладилника. И да ми е адски неудобно от това. Обаче, приятелят, вече поставен в ограничението на кавичките, смята с най-чистата си съвест, че съм длъжна. Да му отделям от времето си, да му слушам опиянението от собствения глас, да му сервирам и да го разбирам, когато не е изпълнил някакви неща, които ми е обещал, без да го моля, но чудесно знае, че разчитам на думата му. Не казвайте, че не ви се е случвало. Няма да ви повярвам. Случва се много по-често, отколкото искаме да си признаем. Едно е да държиш нечия ръка, когато това е жизнено необходимо, седмо и осмо е да дундуркаш някого, защото се чуди къде да си изтърси огризките от мегаломании, ненависти и маниакални неврози.

Ама чакай, ще кажете, къде отиде приятелството? По дяволите отиде! И никога не е било Приятелство! Било е удобство, очакване за дивиденти и пъчене вижтемеколкосъмвелик. Кой е виновен? Казах ви го в началото – аз съм си виновна. Зад това „аз” стои в определен момент всеки от нас. Приятелството не е разменна монета. Грешим, но се учим от грешките си. Доколкото можем. И пак протягаме приятелска ръка и пак приемаме приятелска длан. Всеки път с надеждата да не сме длъжни, а да искаме сами.

Margarita-PetkovaЦената на доверието, знаете я. Не се оценява по друг начин, освен с доверие. Иначе кърпата се развързва и от нея изпадат оплетените конци на злоупотребите с отворените обятия на душата ти, хартийките от бонбонките на розовите удобства, смачканите сополиви кърпички на сметкаджийството и изобщо – „земята се отърсва от отровната си плесен”. Остават няколкото непоклатими дъба на истинските Приятели. А сметището не работи. Закрихме го. Не съм права? ОК, копеле! Ама, сорри!

Коментар на Маргарита Петкова за BIG5.BG

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Препоръчани статии

Бъди свързан

1,829Феноветекато
71последователиследвам
116абонатиабонирам
- Присъедини се -

Последни статии