Интервю на Добрин Юнгарев и Ирина Йорданова
Да срещнеш писател е като да срещнеш цял един нов свят от фикция и реалност, които се преливат от страниците на романа му, през общите му шеги с колеги и приятели, та до спокойния разговор с него. Именно такава на такава среща се оказахме в хладната Ноемврийска вечер, когато двамата Сложни репортери се запътихме към зала „Ромео и Жулиета“ в Бургас. Явор Веселинов е земен, усмихнат, позитивен, в пълен контраст с мрачния фотос, украсяващ задната корица на романа „Ноември”, издаден от ROI Books. За себе си разказва, че е роден „в полите на Витоша”, Драгалевци. Той е писател по душа, озовавал се в тялото на практикуващ ветеринар. Ето какво ни сподели още за себе си, за литературата, политиката и романа си „Ноември“:
Кога и как започнахте да пишете?
Пиша от дете, но ето, че дойде времето и да издавам. Имал съм периоди на активно и не толкова активно писане. Например в казарамата ми се бъркаха плановете – щях да издавам разказ в том на издателство Иван Вазов, но не стана. Около две години беше безвремие – тогава повече четях, което също е много важно за един писател. Като пиша, не го правя по точно установен начин или ритуал, всичко ми идва от вътре.
Започнали сте да пишете преди технологичния бум. Химикалката или клавиатурата?
Ще започна по-отдалече. Повечето неща, които съм писал в началото, включително и романа „Самоубийци”, първия ми роман, в духа на старите автори, старите майстори, го започнах на ръка, писал съм го с химикалка и молив върху бели листа. Това, повярвайте ми, утежнява корекция, редакция, след това въвеждане на романа, качване на електронен носител, но съм минал и през това. В един период имах и пишеща машина – чисто нова Марица, подари ми я майка ми, за което й благодаря. Но… най-удобно, признавам си, се пише на лаптоп, дори много стар модел. Бележките обаче, ако трябва да дам съвет към тези които пишат, бележките е хубаво да си ги правите на ръка. Аз все още го правя на ръка.
Как се написа „Ноември”?
Явор В: Главният женски образ – Лори, Лора Константинова е измислен от мен образ, инспириран донякъде от действителни български певици, които са ме вдъхновявали в нощните заведения, но не от заведенията, които веднага ще си представите. (Подсмихва се) Имам предвид съвсем нормални Софийски, нощни клубове. Образът е събирателен за много съществуващи български певици, с прекрасни гласове, страхотна харизма, дами, които греят на сцената. Оттам дойде женският персонаж. Мъжкият персонаж е следовател в полицията, в едно несъществуващо полицейско управление, ХІІІ РПУ, няма такова в София. Избрах това число, понеже го обичам, а и не исках да обидя никое полицейско управление.
Това ли е втората роля на „Ноември”, романът и представянето му – да събуди новите автори?
Това е една от ролите и тя е много съществена. Да покажем на света, че тук нещата се случват, да си подадем ръка с него, защото изкуството няма граници. Ние можем да бъдем на първа редица, на първа витрина във всичките български книжарници, във всички европейски книжарници, в Щатите, в Amazon, навсякъде.
Дойде време да покажем, че в тази страна нещата се случват. Първо да го покажем на хората тук, а след това и на целия свят. В световен мащаб преживяваме един период на средновековие и е дошло времето да направим един Ренесанс. Хората трябва да повярват в своя талант и въображението си.
Как виждате тази тенденция? Като наблюдател или като идеалист?
За да пиша, аз трябва да заемам и двете позиции. Не мога да бъда на едно място. За мен писателят не е стационарна фигура. Не е поставен на шахматната дъска с някакви определени, ограничени ходове по нея. Писателят е и в двете позиции – може да бъде идеалист, може да бъде наблюдател, може да бъде човек, който генерира и събужда процеси. Сега може да ви прозвучи паранормално или екзистенциално, но, според мен, има възможност световете, които един автор създава, всъщност да съществуват на друго място и така да се затворят нещата, че писателят да се срещне с героите си.
По време на представянето на „Ноември“ леко докоснахте темата политика.
Имате ли някакво политическо отношение към действителността у нас?
Всяка една политика има позитивни и негативни моменти. Ние сме се научили, по инерция го караме, само да се възмущаваме и политическото ни мислене да стига до ракията и салатата. Къде идва градивният момент, аз питам! Всички се възмущаваме колко е лошо в държавата и колко сме недоволни. И аз срещам такива хора все по-често. Не само в основната си професия, но и в писателския си път. Срещам много хора, много интересни хора, все повече са тези, които се оплакват от това „лошо”, но се дистанцират от него. А къде е „лошото”? Значи всички са го забелязали, но откъде идва то? Отвън? Кой го е предизвикал? Магьосникът от Оз, Хари Потър?… Или трябва да обвиним някой точно определен политик? Аз мисля, че проблемът е във всички нас.
Сложно ли е да се „прави култура” тук?
Аз ще ви кажа, че не е сложно. Много е просто! Просто, хайде да го направим всички! С личния си пример!
Бел. ред.: Още за романа, както и информация за предстоящите ни срещи с автора, четете на www.slojno.com
