10 C
Бургас
сряда, април 21, 2021

Заслон по мочурски

15 януари 2012 година, кръчмата ”Тихия кът”, Велико Търново, някъде към 22:00 часа, след третата бира:
– Брат, какво ще правим за рождените дни? – Кристиан Александров, млад бедственик, родом от Бургас, понастоящем адресно регистриран във Велико Търново, на път да стане на 22 години.
– Знам ли, може да направим едни Мочури. Там гора, тихо, спокойно, близо до града, горе-долу в средата на България, от всякъде ще могат да довтасат хората. Пък си е Балкан. – Теодор Атанасов, също млад бедственик, родом от Русе, понастоящем адресно нерегистриран във Велико Търново, на път да стане на 25 години. Аз, един вид.
– Ми добре, ще го направим. Може и да победстваме. Айде наздраве!

 

Речено, сторено

 

17 февруари 2012 година, кръчмата ”Хъмфри Богарт”, пак там, някъде към 13:00 часа, след първото кафе-кафе:
– Айде ве, Тео! Какво стана? Нали щяхте да тръгвате в 9. Къде е Красен? – Христо Доксънлиев – Доксъна, млад бедственик, родом от Казанлък, понастоящем барман в ”Хъмфри Богарт” – Велико Търново, идея нямам кога на колко става.
– Красен готви. Бил гладен! – Аз, с премрежен поглед.
– Какво ти има на тебе? – Доксъна.
– Пияна работа! – Равнодушен аз.
– Аха. Кафенце?
– Давай!

 

Още там. Някъде към 14:00. Красен пристига с раницата.
– Аре ве, няма ли да ходим, 2 часа стана! – Ами Красен, какво да кажа, и той от младите, и той от бедствениците, от Бургас, няма нужда да ви казвам къде живее понастоящем, дружка за този определен стоп.
– Айде! Доксъне, дай раницата! – Обнадежден Аз.
– Айде, мама, успех и безсмъртие! – Доксъна.
– Мерси, ще се видим от другата страна (на Балкана)!

 P1090145

И така тръгнахме. Да си празнуваме рожденните дни на заслон Мочурите, сливенски Балкан. Доста приятно местенце, на което повечето от нас (визирам Бедстващите – неформален Бургаско-Търновско-Казанлъшки клуб) са ходили по няколко пъти. На стопа бяхме към 14:30, а в 17:30 вече бяхме на мястото за среща в Сливен. Демек перфектният автостоп. Другата двойка, която пътуваше на палец от Велико Търново забедства на Гурково. Наложи се Доксъна, който пътуваше с Кристиан и още трима души в колата си, да ги събира. В малкото Порше Кадет в 19:30 се натъпкаха (сравненията са излишни) 6 души, 8 раници (коя сериозно голяма, коя – не), 3 палатки, 10-ина шалтета, ядене, пиене и 1 румънец. Лека-полека пристигнаха в Сливен към 20:30. По пътя бяха глобени само веднъж (на 500 метра от мястото за срещата в Сливен), но за щастие само за несложен колан. Вероятно униформеният пазител на реда се е смилил над тях след въпроса на Доксъна: ”Сега какво, да духам ли?”. Благодарим от сърце, господин полицай, жив и здрав да сте, благодарим и че не сте карали Доксъна да духа.

През това време пристигна и една бургаска кола, без горните проблеми. Така, към 21:30, 16 човека нарамихме челниците, светнахме раниците, запретнахме пикелите и стискайки здраво ръкавите, потеглихме по замръзналите улички на сливенската вилна зона. Красиво беше как групата се движеше като змиорка (играта по нокиите, ако се сещате) по серпентините и всичко, което се виждаше бяха само белите точки на челниците. Беше хлъзгаво и студено. Движехме се бавно, понеже пътеката беше често блокирана от нападали дървета, зима беше все пак. Снегът, пухкав, на места достигащ метър, също ни забавяше. Зимна приказка. По някое време (сигурно да е било 00:00) групата взе да крещи в млъкналата нощна гора: ”Дзън-дзън, 18 февруари, Честит рожден ден, Честит рожден ден!”. ”Благодаря, благодаря”, отговарях аз. Неописуемо чувство! Логично няма да го описвам, но пък няма и да го забравя. Пет минути и една цигара по-късно отново потеглихме, че имаше още да бъхтим до заслона. Една Лолитка (разбирайте 18-годишна) се оказа, че има анемия и започна да залита наляво-надясно, което по склона, по който вървяхме значеше наляво=надолу към дерето, надясно=полягване в пряспа сняг. Та трябваше да я наглеждаме с Крис (другия рожденик, ако се сещате). Не знам как ставаше, но винаги залиташе надясно, някъде през 10-тина крачки. И така по живо-по здраво стигнахме до заслона към 01:30.

Там вече имаше 8 души, празнуващи трети рожден ден. Отново една цигара за почивка и бедственикът в нас се обади, че е време да опъваме палатките. Нали ще бедстваме. Пък и заслонът е с капацитет 20-25 души. С две лопати, половинка ром и все още загрети от прехода се заловихме да копаем сняг, който на поляната пред заслона беше около 70 сантиметра. След един час, половинка ром и една счупена лопата бяхме опънали двете палатки. Осигурихме уюта за вечерта и вече можеше да се празнува. Самото празнуване беше като всяко друго: аху-иху, ала-бала, шушу-мушу, джиджи-биджи и така – в 05:00 часа кой откъдето е и по леглата. В нашия случай по палатките. Както е казал народът: Нама по хубаво спане от това трима души да спят в двуместна палатка при -8 градуса в поза 696. Па ако не го е казал, ще го приучим да го казва.

P1090064

4 часа по-късно бяхме събудени по уговорка. Трябваше да слизаме до Сливен, за да посрещаме още люде, незапознати с пътеката. След тричасови кафе и закуска, трима души се засуркахме надолу. Там ни чакаше само една от уговорените две моми. Втората беше веднага определена като ”кифла” от Кристиан и след няколко телефонни разговора нещата се скалъпиха с уговорка, която ако беше човек, създаден от различни човечки крайници и ограни щеше да си е баш Франкенщайн. Иначе казано четирима души трябваше да се качват по никое време и да се оправят. Рожден ден имах все пак, нямаше да мине без една бира в кръчма. За съжаление на разположение имахме само едно фешън кафене и предвид калта по дрехите ни и потта по телата ни преценихме, че няма начин да пропуснем подобна безскруполност. Влязохме с шоколадови сладоледи в ръка и си изпихме по една бира. Погледите на персонала и клиентите бяха очаквани (и не веднъж преживявани), но въпреки това сладки като сладоледите, около които се въртяха езиците ни. След час, ухилени до уши, си излязохме мирно и културно, за успокоение на оставащите. Купихме каквото имаше да се купува и хайде пак в гората.

417169 328317210536879 100000758071778 806443 98268681 nНа смрачаване бяхме на заслона. Междувременно там беше сготвена леща, беше доокопан лагерът около палатките, които се бяха удвоили, бяха се качили още хора и се бяха завъртяли някакви бутилки, коя от коя по-съмнителна. За леки наркотици няма да говоря, включително и за тортата. Така се събрахме 45 души, 7-8 музикални инструмента, кой знае колко алкохол, храна, тютюн и, да не забравя, един румънец. Дивотията беше в едната стая, в другата стая, поради липса на още стаи и навън. За нас, бедстващите на палатки отвън, беше лесно: пил си, пил си, отиваш да си лягаш. За тези, които избраха да са защитени от природните стихии вътре в заслона, ситуацията беше по сложна: първо започнаха да припадат по леглата в едната стая, после припадаха по леглата и в другата стая, а накрая, поради липса на място, вярвам просто са припадали. След обилното обиране на хранителните остатъци на сутринта беше време да се разделим с този, станал вече култов, заслон, забит на майната си сред гранитните зъбери на Карандила, и да се повърнем в цивилизацията.

 

19 февруари 2012, покрайнините на Сливен, някъде към 15:00, след заслона по мочурски:
– Абе, Тео! Можеш ли да караш на връщане, че ми изтече срока за една глоба и нямам талон? – запита Доксъна с надежда.
– Нямаш грижи, брат!

2 КОМЕНТАРИ

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Препоръчани статии

Бъди свързан

1,829Феноветекато
71последователиследвам
116абонатиабонирам
- Присъедини се -

Последни статии