Дойде време да посетя още една интересна дестинация – незабравимата Южна Италия. Стегнах багажа набързо (както обикновено в последната минута) и хванах първия полет София-Рим. Предварително бях направил един интересен маршрут, за който, драги читатели, ще разберете от написаното по-долу.
Пристигнах в Рим към 11 часа местно време и хванах първия автобус за Соренто.
Соренто (Sorrento) се намира в провинция Неапол, в южната част на Ботуша.
С изглед към Неаполитанския залив, градът е разположен на Сорентския полуостров върху черни скали от тъмен вулканичен камък. Негов център е пазарната улица „Виа С. Цезарео“. Соренто и Амалфийското крайбрежие са известни с големите лимони.
Древното име е Сурентум. Легендата разказва как тук Одисей и спътниците му са объркани от песните на сирените.
Соренто е основан през 7 век пр.н.е. от финикийците. От 474 до 420 пр.н.е. е управляван от гърците. След 150 години става римски муниципиум. През 1133 г. е превзет от норманите.
Стига толкова история.
Докато пътувах с автобуса натам, колкото по на юг отивах, толкова всичко ставаше все по-миниатюрно, малки уютни къщи, започнаха да изчезват големите ванове и лимузини и да отстъпват място на мотопеди и мини коли, в един момент стоях и се чудех, ще може ли да вземе завоя автобусът, има ли място въобще, но красотата на Амалфийското крайбрежие ме отплесна от тези ми мисли. Леле, едно божествено място, казах си аз. Шофьорът на автобуса се беше постарал за по-добрата атмосфера на пътуването и беше пуснал хубава италианска музика.
Пристигайки в Соренто, се настаних в едно хубаво хотелче, хвърлих багажа и се втурнах да обиколя колкото се може по-скоро това приказно градче. Навсякъде имаше лимонови градини, дърветата бяха отрупани с лимони, чиито размери наподобяваха по-скоро непораснал пъпеш, отколкото добре познатите ни цитруси.
Маслинови градини, къщи в типичен южно-италиански стил. Обзе ме едно приятно чувство. Стигнах до главната пешеходна улица, изпълнена с малки отрупани магазинчета. Под главна пешеходна улица трябва да имате предвид, че става въпрос за улица не по-широка от 4 метра, но точно малките пространства правеха това място толкова очарователно.
След като опитах от традиционния за областта лимонов ликьор, с който черпеха навсякъде, леко замаян дали от ликьора, или от дългото пътуване, реших да седна в едно типично кафене, на едно малко площадче, точно срещу една интересна катедрала, в чийто двор четирима италианци разпалено играеха непозната за мен игра на карти. По-късно се оказа, че това е типична неаполитанска игра, която се казва Скопа.
След чаша ароматно италианско кафе и поднос със сладкиши, които старият собственик на кафето не спря да хвали, че били рецепта на пра-прабаба му и рецептата била на около 150 години, се отправих към крайбрежието, за да се полюбувам на залязващото слънце, което още галеше горните етажи на по-високите постройки.
Стигайки там, пред мен се разкри една невероятна картина, водата блестеше сякаш на дъното имаше не пясък, а сапфири, малки лодки щъкаха и бързаха да се приберат, преди да ги е хванал залезът, тиха музика от акустична китара се чуваше някъде в далечината.
Вечерта премина с хапване на типична италианска храна, наслаждавах се на един интересен оркестър под клоните на бананова палма. Прибирайки се обратно към хотела, попаднах на улична забава, бяха затворили един участък от града пееха и танцуваха, ето това е начин на живот, който човек лесно може да обикне, да забрави за проблемите си и да се наслади на всеки миг. Първи ден в Южна Италия, помислих си аз. Каква красота, какво спокойствие. Какво ли ме очакваше през следващите дни. Не знаех, но нямах търпение да разбера… /следва продължение/
