Петдесет години след запознанството на българския читател със стиховете на гениалния испански поет и драматург от първата третина на ХХ век Федерико Гарсия Лорка излезе от печат ново двуезично издание, дело на Издателско ателие АБ.
Книгата е в елегантен джобен формат в ретро стил. Тя е първо българско двуезично издание, в което оригиналните стихове на Лорка са разположени огледално спрямо поетичните им интерпретации на български език, дело на преводача Ромеро.
В тома са включени пълните текстове на стихосбирките „Диван от Тамарит” и „Цигански романси”, първата от които изцяло непозната досега на българския читател, а втората позната само отчасти.
Към тях са добавени избрани стихотворения от непубликуваните приживе на автора „Сюити”, подробни бележки на преводача към българския читател, както и непоказвани цветни и чернобели рисунки на самия Лорка.
„Диван от Тамарит” е последната, издадена посмъртно, книга със стихове на Лорка, съдържаща 11+1 газели и 9 касиди – два жанра, характерни за арабско-персийската литературна традиция. Персийската дума „диван” означава сборник стихове на един автор.
В заглавието, в съзвучие със същата литературна традиция да бъде ситуиран авторът спрямо онази част от света, където е роден или твори, е добавено името Тамарит – извънградско фамилно имение в близост до Гранада, често посещавано от поета още от детството му, в което е написана по-голямата част от стиховете през периода 1931-1934г. (В превод от арабски език думата „Тамарит” означава „изобилие на фурми”.)
ГАЗЕЛА ЗА СУТРЕШНИЯ ПАЗАР
Изпод арката Елвира
минеш ли със стъпки бързи,
името ти да науча
и ще се задавя в сълзи.
Каква луна от сива свила
бузата ти е обезкръвила?
Кой прибира твойта жътва,
снегове възпламенила?
Чий ли кактусов бодил е
тъй кристала ти сразил?
Там, под арката Елвира,
чакам стъпките ти бързи,
от очите ти да пия
и да се задавя в сълзи.
Глас когато извисяваш,
сред пазара ме раняваш!
Че си карамфил влудяващ,
цъфнал в купчини от жито!
Как далеч съм там, до тебе!
Колко близо, щом си тръгнеш!
Там, под арката Елвира,
чакам стъпките ти бързи,
по бедрата ти да страдам
и да се задавям в сълзи.
Цигански романси /Romancero gitano/ е сборник от общо осемнадесет отделни романса, композиран като цялостна поема от осемнадесет части, посветена на родната на поета Андалусия. Романсите са създадени през периода 1924–1927 г. и са публикувани в книга за първи път през 1928 г., превръщайки незабавно поета в национална знаменитост.
Лорка избира поетичен жанр, характерен за песнопенията на циганите в Андалусия (канте хондо и канте фламенко) и същевременно традиционен за испанската поезия от Средновековието насам. Що се отнася до прилагателното „цигански”, за да подчертае функцията му на обобщаващ символ, поетът отбелязва: „Книгата в своята цялост, макар да се нарича циганска, е поема за Андалусия и я наричам циганска, понеже циганското е най-възвишеното, най-дълбокото, най-аристократичното в моята страна, най-представителното по своя начин и онова, което съхранява жарта, кръвта и азбуката на андалуската и универсалната истина.”
НЕВЯРНАТА СЪПРУГА
И аз кога я водих на реката,
си я мислех за девойка,
а тя си имала съпруг.
Бе в нощта на Свети Яков
и вече виждах се сгоден.
Фенерите се угасиха
и нажежиха се щурците.
Чак в последните пресечки
пипнах аз гърди заспали
и напъпиха веднага
като стръкчета зюмбюли.
Колосаните й фустани
в моите уши ехтяха,
сякаш че парче коприна
десет ножа го съдраха.
Дърветата си извисиха
непосребрените корони
и надалече от реката
лавна хоризонт от псета.
*
Щом минахме през къпинака,
през тръните и през папура,
под нейната коса развята
изрових яма във земята.
Изхлузих мойта вратовръзка
и тя си роклята съблече.
Свалих колана с револвера.
Тя смъкна четири корсета.
Ни охлюв, нито нардът цъфнал
такава нежна кожа имат
и не блестят така кристали
изпод лъчите на луната.
По мен се плъзгаха бедрата,
тъй както риби уловени,
отвътре лумнали във огън,
отгоре като лед студени.
Онази нощ летях стремглаво
по най-прекрасната пътека,
обяздил перлена кобилка,
забравил за юзда и стреме.
Мъже сме, няма да ви кажа
това, що тя ми изговори.
На моя разум светлината
ме прави да съм тъй въздържан.
Пропита с пясък и целувки,
аз я отведох от реката.
Биеха се със ветреца
ирисите с остри саби.
Постъпих, както ми приляга.
На циганин не съм се правил.
Дарих я с кошница голяма,
разкошна, плетена от слама,
и хич не рачих да се влюбя,
понеже беше тя съпруга,
а рече ми, че е девойка,
кога я водех към реката.
ЦИГАНКАТА МОНАХИНЯ
Тишина сред вар и мирта.
Слез лилав в тревите фини.
Монахинята шибой бродира
върху плат със цвят на слама.
Хвъркат в полилея сивкав
седем птици призматични.
Черквата ръмжи далече –
мечка със корем изпъчен.
Как добре бродира! И така изящно!
По плата със цвят на слама
би желала да нашие
все цветчета фантастични.
Слънчоглед! Каква магнолия,
цяла в ленти и пайети!
Месечини и шафрани
по покривката за меса!
Пет грейпфрута захаросва
в кухнята съвсем наблизо.
Петте рани на Исуса,
издълбани в Алмерия.
А в очите на жената
двама конници препускат.
Шум последен и заглъхващ
сякаш ризата отлепя;
гледа облаците с хълма
в далнината неизменна
и сърцето й се къса,
захаросано с лимони.
О, каква отвесна плоскост
с двадесет слънца отгоре!
И реки, на крак стоящи,
във фантазията ражда!
Ала пак цветчета ниже,
докато, пред бриза, права,
шах играе светлината
през кръстосани жалузи.
Стихотворенията от цикъла „Сюити” са създавани в периода 1921-1923г., но въпреки намеренията на Лорка, те не са издадени приживе в книга, а само отчасти в периодичния печат. Публикувани са за първи път в общ том през 1983г., впоследствие преиздавани многократно.
КАПРИЧИО
Зад всяко огледало
по една звезда е мъртва
и една дъга – небесна рожба
е заспала.
Зад всяко огледало
има покой вечен
и гнездо мълчания,
още нелетели.
Огледалото е мумия
на извора, която се затваря
като светлинна раковина
през нощта.
Огледалото
е майката роса,
книгата, която реже
здрача, ехото, което става плът.
Целта на изданието, осъществено с любезното и приятелско съдействие на общността на наследниците на поета, е да продължи делото на първите преводачи на Лорка в България – Александър Муратов и Атанас Далчев, за да покаже още непознати лица от мистичния лунноогледален свят на най-слушания, най-изследвания и най-загадъчен глас в испаноезичната поезия.
Роден в заможно селско семейство във Фуенте Вакерос, Андалусия, Гарсия Лорка е будно дете, макар че не се представя добре в училище. През 1909 семейството се премества в Гранада, където с времето той се включва в местните артистични кръгове. Първата му стихосбирка „Impresiones y paisajes“ е публикувана през 1918 и е приета добре на местно ниво, но няма особен търговски успех.
През 1919 Федерико Гарсия Лорка отива да учи в Мадрид, където се сприятелява със състудентите си Луис Бунюел и Салвадор Дали, както и с много други, които по-късно оказват влияние върху културния живот на Испания. Там се среща и с Грегорио Мартинес Сиера, директор на театъра Театро Еслава, по чиято покана пише и поставя през 1919-1920 първата си пиеса „El maleficio de la mariposa“.
Драма в стихове, описваща невъзможната любов между хлебарка и пеперуда, с други насекоми в поддържащите роли, тя е свалена от сцената само след четири представления. По-късно Гарсия Лорка твърди, че първата му пиеса е поставената седем години по-късно „Mariana Pineda“.
През следващите няколко години Гарсия Лорка се включва активно в живота на испанския авангард. Той публикува още три стихосбирки, сред които „Romancero Gitano“ (1928), най-известната му книга с поезия, както и пиесата „Mariana Pineda“ поставена с голям успех в Барселона през 1927.
Въпреки това в края на 20-те години Федерико Гарсия Лорка изпада в засилваща се депресия, свързана с неговата хомосексуалност и опитите да я прикрива от своите приятели и роднини. В същото време той е измъчван от несподелена любов към скулптора Емилио Аларден, който по това време се свързва с бъдещата си съпруга.
Опитвайки се да разсее депресията му, семейството на Гарсия Лорка го изпраща на продължително пътуване в Съединените щати, където той остава през 1929-1930. По това време пише експерименталната стихосбирка „Poeta en Nueva York“ и пиесите „Así que pasen cinco años“ и „El público“.
Завръщането на Федерико Гарсия Лорка в Испания през 1930 съвпада с падането на диктатурата на Мигел Примо де Ривера и възстановяването на Испанската република. През 1931 той е назначен за директор на финансираната от правителството студентска театрална трупа La Barraca, създадена с цел да пътува из страната и да запознава предимно селската публика с класическия испански театър. Пътувайки с La Barraca Гарсия Лорка пише най-известните си пиеси, селската трилогия „Bodas de sangre“, „Yerma“ и „La casa de Bernarda Alba“.
Със започването на Гражданската война през 1936, Федерико Гарсия Лорка заминава от Мадрид за Гранада. Той осъзнава, че това означава почти сигурна смърт, тъй като градът е известен с най-консервативната олигархия в цяла Андалусия. Гарсия Лорка и зет му, кметът социалист на Гранада, скоро са арестувани. Те са разстреляни на 19 август 1936 от фалангистката милиция и са погребани в необозначен гроб някъде в близост до Гранада.
Режимът на Франсиско Франко поставя произведенията на Гарсия Лорка под забрана, която е смекчена едва през 1953, когато са издадени силно цензурирани „Събрани съчинения“. Едва след смъртта на Франко през 1975 става възможно животът и смъртта на Гарсия Лорка да бъдат публично обсъждани в Испания.
Дали и Лорка: една неизживяна любов
„Любовта ни бе страстна, но трагична“ – така художникът Салвадор Дали описва връзката си с поета Федерико Гарсия Лорка. Писмата, които двамата си разменяли в продължение на години, разкриват истината за тяхната любов.
През 1986 година Салвадор Дали изпраща до един испански вестник писмо, което съдържа следното признание: “Любовта ни бе страстна, но трагична, тъй като ми беше невъзможно да я консумирам“. Тогава Дали е вече на 82 години, а причината, накарала го да напише тези редове, е статия, която, според художника, подценявала връзката му с поета.
Лорка и Дали се запознават през 1922 година в Мадрид. Поетът се влюбва от пръв поглед в 18-годишния художник.
Двамата студенти стават много близки приятели, дори повече. Но Дали така и не успява да се примири с факта, че Лорка е с хомосексуални наклонности. Историята на тяхната връзка е историята на една неизживяна любов.
“Ти си християнска буря, вземи от моето езичество (…) Ще тръгна да те търся, за да те излекувам. Ще бъде зима и ще запалим светлина…“ – така звучи едно от писмата на Дали до Лорка, писани в периода 1925-1936 година. В сборника “Скъпи Салвадор, скъпи Лоркито“, съставен от журналиста Виктор Фернандес, са включени още 40 писма на Дали и 7 на Лорка. Най-краткото от тях е следната телеграма: “Здравей, Лоркито. Чао!“.
“Писмата им са един вид игра на прелъстяване“, казва Виктор Фернандес. “В тази игра Лорка дава най-доброто от себе си, опитвайки се да запали чрез словото си пламъка у Дали, който пък на всяка цена желае да достигне интелектуалното ниво на своя приятел-поет. Лорка иска да улови Дали в паяжината си, но не успява – заради бариерите, които издига Дали“, разказва Фернандес.
Писмата не тематизират конкретни моменти от техните отношения. В тях не става дума и за Маргарита Мансо, с която Лорка поддържа интимна връзка по настояване на самия Дали – той му поставя това условие, като го предупреждава, че ако не го изпълни, краят на близките им отношения е неизбежен. В крайна сметка се оказва, че Лорка се жертва напразно – Дали така и не му се отдава. Което обаче не означава, че не флиртува с него.
Някои критици твърдят, че ако не беше познавал Дали, Лорка едва ли щеше да напише „Поетът в Ню Йорк“ – стихосбирка, писана по време на 9-месечния му престой в Ню Йорк, която, според мнозина, се доближава до сюрреализма на Дали.
„Поетът в Ню Йорк“ не е единствената творба на Лорка, повлияна от връзката му с Дали. През 1926 година поетът пише „Ода за Салвадор Дали“, а Дали на свой ред изобразява в много от картините си „невидимото“ лице на Лорка.
Връзката на двамата творци преминава през множество трудни фази. Така например преди Лорка да замине за Ню Йорк през 1929 година, в отношенията им настъпва силно отчуждение. Твърди се, че този разрив се дължи на кинорежисьора Луис Бунюел и неговия филм “Андалуското куче“, който той снима заедно със Салвадор Дали. Дълго време Лорка е много обиден, тъй като възприема филма като подигравка спрямо хомосексуалните му наклонности.
Малко преди това, през 1928 година, Дали се запознава с Гала Елюар, която по-късно става негова съпруга. Твърди се, че именно заради нея запазените писма от Лорка до Дали са едва седем на брой.
Новината за смъртта на Лорка, разстрелян през 1936 година, разтърсва силно Дали. Дълго време той изпитва вина, внушава си, че е можел да предотврати смъртта на приятеля си. Няколко дни след убийството на Лорка, Дали му пише следното писмо: „Сбогом! Обичам те много! Някой ден отново ще се срещнем. И ще си живеем чудесно!“
НЕБЕТО Е ОТ ПЕПЕЛ
Небето е от пепел.
Дърветата са бели.
Стърнищата изтлели
са въгленово черни.
А залезът е в рани –
кръвта червена съхне.
Безцветната планинска
хартия е набръчкана.
Спотайва се прахът из
доловете край пътя,
а изворите бурни
замлъкват при вира.
С червено-сивкав звук е
и хлопката на стадото,
а майчиният труд се
изнизва с броеницата.
Небето е от пепел.
Дърветата са бели.
