Приглаждаше рошавата си и бухнала коса, очилата й се смъкваха по гърбавия нос, а тя с разтреперани пръсти ги наместваше. Стоеше като дърво и напрегнато се озърташе по улицата. Пред фонтана се бяха струпали няколко влюбени двойки, устроили си среща в късния следобед. Тя чакаше него. Но кога ли щеше да се появи той? Другите младежи я поглеждаха присмехулно. Тя се стесняваше, усмихваше се плашливо и разкриваше криви зъби, облечени в шини. Мислеше, че всичко ще се провали.
Че срещата им в реалния живот ще претърпи пълно фиаско. Та такъв красавец като него никога не би си паднал по невзрачница като нея… Даже тя беше повече от невзрачна, тя беше грозна. Вярно, имаше хубави гърди – малки и стегнати, но като цяло никога не бе привличала ничие мъжко око. Затова отчаяно разчиташе на Интернет да я срещне с подходящия и въобще с хора на нейната възраст, с които да общува. Случайно се запозна с това момче и той й прати снимки. Беше неземно красив! С ослепително бели зъби, руса коса и яснозелени очи. Тялото му беше като свалено от корица на мъжко списание за мода. Но… колко голямо беше огорчението й, когато той поиска да се видят наживо! Тя? Грозната, без приятели, зъбурка и аутсайдерка – на среща с него? Щяха да бъдат като „Красавецът и Звярa“! Противно на очакванията й, той се оказа невероятен адвокат и я убеди да се видят, въпреки безкрайните й увещания, че няма да я хареса, че не са един за друг и така нататък.
Резултатът беше налице – тя стискаше с ръце обемната си дамска чанта и хапеше устни, а отвсякъде я стрелкаха подигравателни погледи: „ТОВА май има среща…“. Тя придърпваше бухнали кичури към почервенялото си чело и се усмихваше още по-засрамено. Поглеждаше часовника си – той положително нямаше да дойде! „Къде ти беше акълът, момиче?“. Тъкмо реши да си тръгва, когато го видя…
На снимките в Интернет той просто бледнееше. Пред нея наживо сякаш се изправи божество – висок, силен и съвършен от всяка гледна точка. Тя го зяпаше като хипнотизирана. Той пък се оглеждаше, явно чудейки се къде е тя. Очите му се плъзваха по усуканите в страстни прегръдки двойки. И тогава се 
спряха на нея. Леката му усмивка помръкна. Изписаните вежди се навъсиха. Очите се разшириха. Без да спира бавния си ход, момчето подмина две пейки, на които младежи се натискаха разгорещено, и стигна до фонтана, все още с вперени в нея очи. Стомахът й се обръщаше. Ситни капчици пот избиха по челото й, правейки я да изглежда още по-смешна и нелепа. Ръцете й лудо се тресяха. Момчето отправи последен неразбиращ поглед към нея и подмина.
Тя остана сама, както винаги, а горещи сълзи на срам и болка се затъркаляха по зачервените й страни. Стискаше тъй силно чантата, че чак кокалчетата на пръстите й побеляха. Другите продължаваха да я зяпат – осъзнаваха провала на първата й и най-вероятно последна среща в живота. Ухилиха се злорадо, някои я засочиха с пръст и зашептяха в ушите на половинките си. Боже, колко усилия й трябваха, за да направи крачка напред и да се изправи пред всички тях. Колко още сълзи проля по пътя за вкъщи и колко любопитни и злобни погледи отнесе със себе си! Колко болка й струваше да изтрие любимия профил в скайпа; само като си спомнеше, че от месеци го гледаше и мечтаеше той да е тук до нея – реален, истински. С всеки изминал ден мечтата й, скрепявана от железните му доводи, се разпламеняваше все повече, докато този ден най-сетне настъпи. И за какво беше всичко това? За да разбере, че е грозна? За да осъзнае сама за себе си, че никой не я харесва? Че ще бъде вечно сама и самотна? Вечно нечий отдушник, кошче за душевни отпадъци… Тя бе създадена да бъде точно това. И нищо повече.
