Момичето седеше в ъгъла на малкото кафене и наблюдаваше безмълвно минувачите през прозореца. Хората се лутаха забързано между навалицата от пешеходци и коли, също като хиляди работливи мравчици, напуснали мравуняка си в търсене на зимнина. Животът им преминаваше в бързане, усилен труд или в чакане да се случи някакво чудо, което да ги накара да се събудят, за да осъзнаят в какво са се превърнали. Нервни майки, влачещи ревящите си деца за ръка, докато пресичаха улицата, оглеждайки се разтревожено във всички посоки. Бизнесмени, които не отлепяха скъпите телефони от лицата си, да не би случайно да изпуснат някоя важна сделка. Весели тийнейджъри, блъскащи се в хората пред себе си със завидна енергия, присъща само на един млад човек в разцвета на силите си. Старци с посърнали лица, върху които се четеше непреодолим копнеж по неосъществените им мечти или пропиляна младост. Всички те бързаха за някъде, а времето ги изпреварваше. 
Но те не го забелязваха. Не осъзнаваха, че се намират в капана на собственото си съществуване, а животът им не бе нищо повече от един преход, цикъл с начало, среда и край. А те преминаваха през него като бродещи сенки, на които им бе отредено правото да обитават този свят само за известно време.
Докато наблюдаваше припряната походка на тълпата и хилядите замислени, намръщани или безизразни лица, момичето изпита съжаление. Съжаление към участта на този излъскан модерен човек, подвластен на своите първични материални нужди, които всекидневно се опитваше да задоволи. Борбата за насъщния отдавна се бе превърнала в ожесточена битка за надмощие, а не просто за оцеляване. Хората се стремяха да докажат на света колко са велики и преуспели, богати материално, но не и духовно. Някъде по пътя към откриването на своето ново излъскано „Аз”, те губеха истинската си същност и забравяха кои са. Забравяха, че единственото, което някога е имало и ще има значение, е да бъдат оценени единствено от близките, които са били до тях в най-трудните им и тежки моменти. Тогава, когато са си въобразявали, че са слаби и безпомощни, а всъщност са били най-силни и истински, но не са го осъзнавали. 
Момичето въздъхна дълбоко и отпи голяма глътка от тъмното кафе. Тя изпита дълбок срам от себе си. Срам, че е част от това изкривено общество с повърхностен мироглед. Ако искаше да открие себе си, не биваше да гледа в огледалото, чието отражение й показваше някаква непозната. Отговорите се криеха дълбоко под повърхността на физическата й обвивка – в душата и сърцето й.
Спомни си за разговора и думите на своята мъдра баба: „Представи си, че ти остава само един ден живот. Един-единствен, кратък ден. От изгрева на слънцето до неговия залез, когато спускането на нощта ще бележи твоя край. Какво би сторила през това кратко време? Какво би искала да промениш, ако знаеше, че залогът е собственият ти живот? Освободи съзнанието си от всичко излишно и приеми тази игра като напълно реална, а не като фантазия. Имаш само един ден. От утре времето ти започва да тече!”.
Думите кънтяха в ушите й. Вече цяла сутрин момичето седеше в тясното задимено кафене, а мислите се блъскаха неспокойно в главата й. С какво човек превъзхождаше растенията и животните? Може би само с едно единствено нещо – бе му даден разсъдък. Но това правеше ли го по-добър? Човешкият ум бе обладан от стремежа цял живот да си задава въпроси и да търси отговори, да учи, да се развива, да се съревновава с останалите, да изобретява, да постига творчески успехи, да бъде господар на съдбата си. Това беше едновременно неговата най-голяма сила, но и слабост. Защото хората отдавна бяха задминали границата на способностите си, бяха развили опасен потенциал, интелектът им се бе превърнал в мощно оръжие, а домът им – в бойно поле за експерименти с природата, в отчаян опит да докажат величието си. Те самите страдаха от своята находчивост, пренасяйки последиците от действията си върху целия останал свят. С какво техният ум ги правеше по-висши от останалите създания на тази земя, с които имаха равни права за съществуване. За каво им бе даден всичкият този интелект, след като не знаеха как да го използват правилно? Поредният въпрос, на който момичето нямаше отговор.
Тя стана, остави повече от нужната сума за сметката и излезе навън. Прохладният вятър целуна зачервената кожа на лицето й и тя пое дълбоко въздух. Знаеше какво иска да направи в този момент. Думите на баба й отново изникнаха в съзнанието й.
„Какво би искала да промениш, ако имаше този шанс?”
„Бих искала да върна времето назад” – помисли си девойката. „Преди еволюцията да усъвършенства примитивния човешки мозък и да го превърне в машина за войни, самоунищожение и страдания. А аз искам да съм птица. 
Да полетя волно над пищните планински върхове, да дишам от въздуха на свободата, без да се страхувам, че някой човек ще ме улови, за да ме сложи в клетка. Искам да съществувам, без да мога да наранявам тези, които най-много обичам. Искам да се радвам на това, което имам, без да познавам що е алчност и завист. Искам да съм част от природата, от естествения кръговрат на живота. Искам да живея пълноценно, желая от сърце същото за своите братя и сестри. Искам животът на Земята да продължи да съществува. Такъв, какъвто е бил някога – първичен, истински и смислен.”
След тази мисъл момичето се успокои. Сякаш съзнанието й се освободи от непоносим товар. Почувства се свободна, също като въображаемата птичка, в която се бе превърнала. Тя се усмихна и сякаш целият свят й отвърна с усмивка. Слънцето погали косите й, целуна нежно розовите й страни. Ах, само ако беше възможно…
Тя зави по тясната улица и се сля с тълпата. Дребната й фигурка скоро се изгуби сред стотиците безизразни лица и забързани човешки силуети.
Само ако можеше да върнем времето назад…
