“Тъй като смъртта дойде заради дървото,
пак заради дървото трябваше да се даде
живот и възкресение.”
(Из „Слово за кръста“ на Св. Иларион Мъгленски)
Скоро е седмицата на гората и днес пътувайки за работа през красивите дъбови и смесени гори на айтоския Балкан се възхитих за пореден път на това уникално растение – дървото. Забило корени здраво в земята, изправило снага и протегнало клони към небесата, сякаш иска да обхване цялото пространство и време. Да, и време! Все още сиво-кафяви стъбла започват едно по едно да разцъфтяват, възкръсвайки за новия сезон. После през лятото ще се зеленеят до октомври, когато ще избухнат за последно в топлите багри на есента, за да заспят отново зимния си сън. И така вечно…
За мен дървото е символ на вечността. Но не тази студената и безжизнената, която лъха от камъка, а живата и възраждаща се!
Да посадиш дърво – да поставиш начало на една малка вечност. Това сториха наскоро ученици от айтоските училища и дано техният пример зарази и други, както е било от много поколения назад в България. Сега е най-доброто време за засаждането на дръвче – пролетта. Дали ще бъде плодно или декоративно, дали питомно или диворастящо, всяко дърво е връщане на заем, който алчно теглим с всяко поколение от гората.
Когато се разхождах из лозята на моето село като малък си спомням колко червени и бели череши, круши, ябълки, орехи, сливи имаше. Някой от нашите деди някога ги беше посадил или облагородил с надеждата да дадат плод, с който да ги споменаваме. И ние ги споменавахме, макар отдавна напуснали тукашния свят…!
А днес какво има край моето село? Подивели поляни, пусти лозя и сякаш дърветата усетили тази самота и те изсъхнали или изпосечени от „хората“. Изминало е едно поколение, което почти не е засадило дърво, не е оставило за идните поколения и едно плодно дърво, а алчно изпосква и последните останали стари дървета от дедите ни! Новите стопани на стари дворове нямат търпение „да очистят“ дърветата, че да просветнело и така да допринесат за опустошаването.
Какво е пустинята, освен място пусто откъм дървета, а оттам и откъм останалите растения? Защото дървото със своите дълбоки корени (особено орехите) доказано извлича влага от земята, за да помага на другите си „събратя“. Аз лично се убедих в това, когато навремето отсякохме един костелив орех, пред който бяхме облагородили круша. И крушата след това си изсъхна…
Има и хора, които могат да облагородяват дръвчета (ашладисват) и за щастие все още те правят това добро дело покрай пътища и ниви, създавайки млади овошки, на които ще се радват идните поколения. Ще мине, обаче някое катилче (младеж на нашето време, на който не му пука за нищо) и ще го счупи или отсече; дори пастирите ги секат, за да нахранят добитъците си, „своите себеподобни“!
Колко жалки сме, мои скъпи „съжителстващи“! Колко безцелно се лутаме и търсим щастието, пиейки, пушейки, преяждайки и пре… и т.н.- ейки! Е, спрете се малко и посадете и едно дърво! Отгледайте го и застанете след време под сянката му, разровете на есен шумата му, чуйте го как спи през зимата и вдъхнете аромата на цветовете му напролет, вкусете от плодовете и тогава пак кажете, че не ви стига това малко щастие!
“Някога дървото на живота, насадено в рая (Бит. 2:9), беше предобраз на честния Кръст. Понеже смъртта дойде заради дърво, затова пак чрез дърво трябваше да се даде живот и възкресение. Яков положи ръце кръстообразно за да благослови Иосифовите синове (Бит. 48:13-19). Моисей с жезъла си кръстообразно осени и раздели морето (Изх.14:21,27). С една дума казано, чрез Кръста се извърши спасението на целия свят.”
