Случвало ли ви се е, както си ходите и изведнъж да завали? Би трябвало (особено напоследък). Реакцията е най-интересното нещо. Някои се разтичват в паника, чудейки се как да си спасят прическата, дрехите или грима, или и трите. Други си отварят чадърите, които винаги носят just in case (ще се изненадате колко много са хората, които, когато и да ги бутнеш, вадят чадър, независимо дали вали дъжд или някой пикае през терасата, shit happens). А трети…просто се наслаждават на мига.
Е, нямам предвид да ходят и да преследват Емо Прогнозата да им каже кога и къде ще вали, за да може те разбираш ли в точното време, в точния момент, в точната секунда, когато се очаква първата капка да наближи, да застанат под нея с координатна точност до милиметър и то така, че кучета и котки в радиус от две бау и едно мяу да наострят слух, готови всеки момент да се обърнат (но не го правят, естествено, защото са мързеливи животни, пък и за КАПКА вода, seriously???) Имам предвид хората, които като усетят свежия дъжд по кожата си, се чувстват живи. Сякаш когато влизат в пряко съприкосновение с природата, получават допълнително енергия, събуждат се, готови да крещят, да играят, да танцуват… с мокри и прилепнали по кожата дрехи, както биха се изразили някои лаици – като мокри кокошки, боси тип Роси Кирилова по нагорещения асфалт… Готови за каквото следва. Готови с живина да посрещнат живота и усмивка, която казва „Подмокрих се, е и?”
А случвало ли ви се е, както сте се отчаяли от скучността на поредния ден, пропилян в ежедневие, да вдигнете поглед от лаптопа и по случайност, или по случайна нагласеност, да го насочите към единствения прозорец в стаята… и да видите как слънцето изпълнява упражнението „залез”. Красив, изящен, омагьосващ залез, изразяващ се в това загадъчно тъмносиньо-червено небе, преплетени рохкави облачета, които играят на не се сърди човече, и цялата тази тайнственост, която е отвъд. Буквално забравяте, че съществувате и застивате на място, превръщайки се в аудитория на едно от най-красивите безплатни представления. То просто се случва пред вас, пред погледа ви. Без претенции. Слънцето бяга. Иска да се скрие, защото не сте го дарили с нито една усмивка за цял ден или колегата ви му се е усмихнал и то е видяло кариеса му. Awkward. Магията ще се случи и без нас, но нима за нещо на света бихме я пропуснали?
Не може да не ви се е случвало зашеметяващ/а мъж/жена да мине покрай вас и да ви остави бездиханни. Случва се по-често на мъжете, разбира се, като по-просто устроени същества, но тъй като жените все повече изземат мъжката работа, по случайност или не, си присвояват и това типично за мъжете обръщане след жертвата и поглед казващ „леле, какъв задник”. Ако точно този момент бъде пуснат на slow-motion може дори да забележите бързото примигване на клепачите, чиято засилка не отговаря на физическите им възможности, и наостреният поглед тип rage face Y U NO, само че с друг подтекст. Странно, но точно в този момент, мислите на 99 от 100 мъже съвпадат, а само един си мисли „И на това му викат секси, моля ти се, това е тоооолкова от миналата колекция, че…”, на който всъщност му предстои невероятното разкритие, че харесва повече мъжки задници…
Нима красотата е малко? Какво не ни стига, та сме толкова незадоволени? Иска ми се да мога като бебе, с тази характерна за безстрашния изследовател наивност, да преоткривам света и радостите му всеки ден наново. Да се радвам на всичко, сякаш за първи път и все едно последен. Да обикалям света, да се радвам, да снимам, да описвам… Нооо стига глупости, айде да се връщаме на работа, че подът стои мръсен…
