Нито ще изненадам някого, нито ще го хвърля в размисли, които не е правил, ако кажа, че часът отдавна е ударил за българския народ. Въпросът за неговите проблеми, недостатъци, комплекси и предразсъдъци е изстискан до такава степен, че вече е прострян да съхне. За всичко се обвиняват политици, магистрати, министър-председатели и онези, облекли кожусите на властта, ушити от одраната козина на обществото. По-паметливите от вас вероятно се досещат за факторите, довели до качественото превръщане на българина в евтина работна ръка и безропотен данъкоплатец. Те се наложиха повсеместно, тенденциозно, без много да претендират, че влачат със себе си промяна, неподозирана преди. Откриваме ги „всеки ден, всеки час, навсякъде”, както казваше „Татьо наш”. И за да разберем защо кукувицата на народния часовник си раздира гърлото вече „толкоз годин”, нека ги видим пустите проблеми как изглеждат.
Връщаме стрелките назад във времето, когато от обещания не можеше човек да си отдъхне. „Ще оправим България за 800 дни”, „българските пенсионери ще се радват на европейски пенсии, ала преди това ще ги заведем на лятна морска почивка”, „данък „Лукс” за собствениците на големи парцели с разточителни размери”, „корупцията по висшите етажи на властта е изкоренена, „ще се борим за унищожаване на underground мафията”… Ако продължа, рискувам да удавя и себе си, и вас в глупости. Но така „беше” устроена системата на властта в страната. Тя нагоди народа към себе си и собствените си принципи, които станаха нарицателно на управленски политики за дълъг период от време. Обществото живееше в яростно неведение, очакваше раздвижване на застоялото си тяло от летаргията, налагана „отгоре”, чудеше се ще удари ли часът на управление, което да смени концепцията и усета си към ръководене…
Обещанията се превърнаха в главно звено на политическите програми на партиите, защото народът изпитваше особен афинитет към тяхната същност. Така, изпълнени с празнота и дребнавост, те се харчеха бързо и славно като промоция към предизборното кебапче и втасалата бира. Минаваха години, а обществото жадно попиваше обещанията, изречени на брифинг-конференции, в сутрешния блок на някоя телевизия с подчертана политическа принадлежност, в коментари и интервюта… Можем спокойно да заключим, че часът на обещанията е ударил, а кукувицата на часовника отдавна е взела награда „Грами” за цялостно творчество.
Родната политика далеч не се задоволи обаче с празните си приказки, на които българинът вярваше сляпо. Те бяха само за унисон към истинската същност, която тя разкри. И ето, успешно се реализира схемата, носеща колоритност в заглавието си – „антиобещанието е нашето действие”. Точно време за него чукна и часовникът народен. Лъснаха образите на консултанти по хидропроекти, излезнали от университета с оценка 2.50 в дипломата. Същите тези завъдиха потомци в underground средите, за да има на кого да се опрат, когато им допари под табаните. Социалните среди пратиха „отбрани” пенсионери на море, и то през октомври, под претекст, че е необходимо да се съобразят с достолепната възраст на хората, непозволяваща им излагане директно под слънцето през горещите активни летни месеци. Данък „Лукс” придоби странни особености към реализацията си, така щото да пропищят и хора, изградили малки пристройки към помещенията си. „Оправиха” и България де, лошо не можем каза… Повиха я в чисти пелени, та да е готова за новите, дето ще сменят памперсите й.
Удари часът и за тях. Тяхната политика на управление започна доста трезво. Поне това отчитаха социологическите проучвания на водещи агенции по света. Постепенно обществото се зачуди как така част от обещанията, които му се предлагат, не следват схемата „антиобещанието е нашето действие”. Чудеше се, да, чудеше се на построени магистрали, открити пътни артерии, почти всекидневни МВР филми, пардон- спецакции…Чудеше се как далновидността и прозорливостта на „министър-слънце” е толкова всестранна, че предвижда кога ще се изтощи батерията на народния часовник… И сегашното управление работи с обещания, ама те звучат някак си познато, поради което не се радват на страстно одобрение от страна на българина. Той свикна да го хранят две години с асфалт, че още две ли няма да му издържи стомахът?!?…
Удари часът и за разкрития. СРС-офанзивата подпали интереса на цялото ни общество. Наяве се появиха тъмни далавераджийски сметки с вселенски мащаби. Шуробаджанащината (която само в българско е толкова добре застъпена) развихри себе си, като позволи приятелства между министри и съдебни магистрати да уреждат назначавания в постепенно изгниващата ни правосъдна система. Появиха се и извадки за имотните състояния на редица видни представители от публичното пространство на кулоарите… Ала върхът на сладоледа се оказаха субсидиите, с които се финансират БГ партии. Оказа се, че е по-добре да бъдеш „независим” и да декларираш „принадлежност” към дадена политическа сила, защото така големи пачки валят от всички страни. Оказа се, че против всякакви норми, закони и морал, политици разполагат удобно с държавната субсидия, отпусната за партиите им, и я използват по собствено усмотрение. Оказа се, че в България консултант да си… под пари оставаш… Оказа се, че маса депутати получават в плик скромни четирицифрени суми, плюс отделен солиден хонорар за участие в представителни анкетни комисии, делегации, посещения… И така нататък, и така нататък…
Ако изместим смисловия център малко встрани, ще установим, че открай време е ударил часът на несправедливостта в страната ни. Медиите се шегуват често с наболял проблем, отразяващ некадърността на изготвените закони, позволяващ сценарий на филма „Те ги хващат – ние ги пускаме”. МВР-то вдига шум до бога с акциите си с кодови названия, а след ден-два съдът освобождава задържаните или с парична гаранция, или с постоянна мярка „подписка”. И тоя принцип не от вчера, а плод на системно безхаберие от страна на компетентните органи…
И друг пример за сериозна несправедливост доплува до брега на „истината”. Все сме свикнали на обжалвания, на оправдателни присъди, на беззаконие, ама пък чак толкова… Много ни дойде. Трагедията в Охрид си получи „заслуженото”- по една година затвор за капитана и за издалия разрешение за експлоатация на кораба „Илинден”. Подигравка, безпринципност и аморалност характеризират окончателната заповед на охридския съд. Сякаш 15 човешки живота нямат стойност, нямат важност, нямат правото да бъдат обезвъзмездени!!! Никога преди Македония не ни е доказвала ненавистта си, тъй както го стори с присъдите на двамата обвиняеми по делото…
Подобна несправедливост се шири в пределите на българско… За нея не просто е ударил часът, ами сега й е най-благоприятното време… Скоро се отърсихме от поредния национален траур, за който справедливост още не сме видели. Справедливост нямаше и за вече позабравени случаи, за които си спомняме само в годишнините от трагедиите. Справедливостта всекидневно е тероризирана, мачкана, потъпквана и поругавана в страната ни, защото смисълът от нея не е угоден някому, защото тя е сила, рушаща тъмни градежи, защото тя е извор на демокрация, ама в България е на власт полицейският комунизъм, така че… бягай, спасявай се…!
Освен в политиката и цялата помия, която влачи със себе си, часът удари и в други обществени сфери. В културата отдавна е сменен часовникът на естетиката и изтънчения вкус, с този на вулгарното и еклектичното смесване на вариации и представи за красиво. В музиката кукувицата алармира да се прекрати разбирането за песента, като неделима част от пошлата и разголена визия, ала уви – само си алармира… В образованието е ударил часът на грубите сметки и разтворени кесии. Ударил е часът и не неизненадата. Вече сякаш нищо не е в състояние да ни впечатли. Вече всичко е правено, всичко се е случило- нищо ново под слънцето. Отникъде не се долавя и позив за установяването на здрави и стойностни опори. На никого не можеш да се надяваш, на никого не трябва да разчиташ… Следваш утвърденото, гледаш към кукувицата в часовника и си казваш „не й ли е дотегнало вече, не й ли омръзна да сигнализира за кого удря часът?!?” А той не чува, нито нейните песнопения, нито твоите терзания, защото живее в същата тази заблуда, от която подаваш глава и стенеш жално ти… Питам се, не удари ли часът за „новото време”, или и то е като останалите- политическа утопия!
