Пътувам по автобусите, на автостоп, по влаковете; водя обучение на безработни и заети лица; обслужвам „малки” данъкоплатци, решили се да бъдат съвестни и честни пред Държавата… и все едно слушам и то ме следва като ехо – оплаквания, отчаяние, възмущение и апатия към всичко!
Песимизмът край мен нараства бързо и чувам от много мои близки, че „българската нация изчезва”! Опитвам се да разсъждавам и като икономист, и като човек, и като българин; да търся отговори за всеки и тези отговори да са смислени.
Сам аз срещам около себе си ежедневно „българския абсурд” – да правим простите неща сложно, а сложните (ако изобщо ги подхванем) – повърхностно и половинчато, „през пръсти”. Боря се във всяка ситуация да остана на „рационалния бряг”, да не изпадам в гняв, да търся логичните отговори, но безумията около мен „набъбват” като пролетните пъпки. Ето например:
– Българската нация е с ниска раждаемост, но никой не предприема дейности, за да я насърчи, а напротив – майчинството се отпуска по-трудно и с повече документи, отколкото се отпускат милиони за безумни проекти;
– 
Урбанизацията води със себе си куп проблеми, най-незначителният от които е повечето боклук, но никой не прави (или не знае) нещо смислено, за да могат хората да продължат да живеят в по-малки населени места (градчета и села);
– Българинът губи вярата си в каквото и да е и малкото хора, съхранили някакъв дух в себе си ми говорят за „някаква Сила”, за „вечния разум” и т.н.
Преминах през всички фази на „песимистичната болест”, но оцелях и съм оптимист за бъдещето си и за българското бъдеще. Търся отговори, които да провокират оптимизъм у околните.
Кое ми дава този „небългарски” кураж:
– Българската природа и земя са уникални и за мен са раят на Земята! Винаги ще я има връзката на българина със земята му и винаги тя ще го нахрани и напои!
– Българският ум е разностранно развит и въпреки чалгаджийското затъпяване, прозападното обезумяване, проглобалното видиотяване, той устоява и ежедневно създава и твори!
– 
Българският дух живее в сърцето на всяка компания, дори и омаскарен с червило и татуировки, вмирисан на алкохол, цигари и… ! Той искри от очите на майките, тикащи количките с деца в слънчевия мартенски ден; в младежите отиващи в неделен ден на тренировки – кой с китара, коя с цигулка…; в умисления поглед на жените домакини по спирките, които се решават да опитат тази година да си засеят малко зеленчуци, за да не ги тровят срещу техните трудноизкарани пари!
– 
Българската вяра, която все някога прозвънява в душата на всеки един от нас, дори и в тези, които „не вярват в Бог”!
Сигурен съм, че расте ново поколение и българският песимизъм е терапията на настоящето ми, която ще позволи да не изпаднем в глупава гръцка еуфория, македонска история и европейски хуманизъм.
Един български държавник бе казал някога: „Нека да изчакаме, да видим, да се снишим!” Беше заклеймен при поредната ни „революция”, но се оказа, че срещу една целувка е успявал да получи за България 1.5 млрд.лв. ежегодни субсидии, без да му минават „верификации”, без да се налага да произвежда „щастливи кокошки, прасета, крави, кучета и котки”, а просто да има щастливи деца!
Разбирам всеки ден, че каквото и да стане ще остана в България, за да работя за „оптимистичния” сценарий! Ще ме „въртят на шиш”, ще ме „правят на маймуна”, ще ме „облагат и глобяват”, но аз „ще си свиркам”
– „Свиркай си, бе дядовото!” – каза ми преди 12 години моят дядо. Тогава се смеех, но днес разбирам!
Идва ми на ум за завършек едно мото, което е за мен формулата на „оптимистичния сценарий”:
„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва… Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? „
Казано е преди 2000 години от един Човек…
(Написано в Неделя Кръстопоклонна 2012 г.)
