„Аз съм родена в семейство, пълно с цветове. Баща ми е син на девойка, от която е наслед
ил интензивен тон „тъмен шоколад“. Той бе осиновен от тези, които аз знам като моиТЕ баба и дядо. Баба ми, има порцеланова кожа и коса с цвят „памук“. Дядо ми беше някъде между тон на ванилия и ягодово кисело мляко, както чичо ми и братовчед ми. Майка ми е дъщеря на местен бразилец с канелен цвят на кожата, с щипка бадем и мед, и жена, която е смесица от кафе с мляко, но с много кафе. Тя има две сестри. Едната от тях е с кожа „по-препечен фъстък“, а другата (също осиновена) е по към бежовата част, като палачинка.
Минаха 128 години, откакто робството е премахнато и в последната страна в света, и 53 години, откакто Мартин Лутър Кинг произнася речта си „Имам една мечта“. Но ние все още живеем в свят, в който цветът на кожата бива съден не само за първото впечатление, но трайно оставя такова.
Израснала в такова семейство, че цветът на кожата никога не е бил нещо важно за мен. Извън дома, обаче, нещата бяха доста по-различни. Цветът имаше много други значения.
Спомням си първите ми уроци по рисуване в училище, изпълнени с един куп противоречиви чувства. Беше вълнуващо и творчески, но никога не можах да разбера защо имаше един молив, чийто цвят беше наречен „телесен“ (или „кожа“). Аз също имах телесен цвят, но той не беше розов! Кожата ми беше кафява, а хората ме наричаха черна. Бях едва на седем, а вече в главата ми беше бъркотия от цветове.
По-късно, когато водех братовчед си на училище, обикновено ме вземаха за бавачката. Помагайки в кухнята на един приятел за едно парти, хората ме взеха за прислужницата. Бях дори третирана като проститутка, само защото се разхождах сама на плажа сред европейски приятели. Много пъти, когато посещавах баба си или приятели, живеещи в по-луксозни сгради, бях поканена да не ползвам основния асансьор. Защото в края на краищата, този цвят на кожата не ми дава „правото“ да принадлежа на някои места.
По някакъв начин, започнах да свиквам с това и по някакъв начин да го приемам. Въпреки това, нещо вътре в мен продължава да се бори и бунтува.
Години по-късно се ожених за един испанец. Но не какъв да е. А избрах един с цвят на кожата „омар“, но такъв с тен.
От тогава, нов въпрос започна да ме тормози. „Какъв ли ще е цвета на кожата на вашите деца?“ Както можете да се досетите, това е последната ми грижа. Но мислейки за това, имайки се предвид произхода ми, моята история ме провокира да направя едно лично упражнение като фотограф. Именно така се роди проектът Humanae.
Humanae е стремеж да се подчертаят нашите истински цветове, а не тези, които сме свикнали да използваме, описвайки дадена раса, като бял, червен, черен или жълт. Назовавайки цвета на кожата с някой от тези цветове е не само неточно, ами напълно грешно. Това е един вид игра на търсене на нашите кодове. Това е работа в процес, прогресираща от една лична към една глобална история.
Изобразявам обекта на бял фон. След това избирам 11-пикселово каре от носа, боядисвам задния план с този цвят, и го заменям със съответстващия му цвят от стандартизираната индустриална палитра Pantone.
Първо започнах с моето семейство и приятели, а след това все повече и повече хора се присъединиха към приключението, благодарение на публични призиви в социалните медии.
Мислех си, че основнот
о пространство да покажа творенията ми е интернет, защото искам отворена концепция, която кани всички да натиснат бутона „сподели“, не само на компютъра, но и в мозъка си. Получи се лавинообразен ефект. Проектът бе приет великолепно – заваляха покани, изложби, физически формати, галерии и музеи … просто ей така. Но от всичко това… любимото ми е, когато Humanae заема обществени места и бива излаган на улицата. Така проектът ми насърчава нашумели дебати и създава усещане за общност.
Направих портрети на повече от 3000 души от 13 различни държави, от 19 различни градове по света. Само да спомена някои от тях – рангът варира от хора от списъка на милиардерите в света (Forbes) до бежанци, пресекли Средиземно море с кораб… от седалището на ЮНЕСКО Париж до бежански палаткови лагери… от студенти в Швейцария до жители на предградията на Рио де Жанейро.
Хора с най-различни религиозни вярвания, с различна полова идентичност, новородени, хора с физически увреждания или неизлечимо болни. Ние всички заедно изградихме Humanae.
Тези портрети ни карат да преосмислим начина, по който гледаме един на друг. След като дори съвременната наука поставя под въпрос концепцията за раса, какво точно означава за нас това да си бял, черен, жълт или червен? Кое точно определя расата – очите, носа, устата, косата? Или пък е свързано с нашия произход, националност или банкова сметка?
Това лично упражнение се оказа цяло откритие. Изведнъж осъзнах, че проектът ми Humanae е полезен за много хора. Той представлява един вид огледало за тези, които не могат да намерят себе си в нито един от отразените „етикети“.
Беше невероятно, че хората започнаха да споделят с мен своите мисли относно работата ми. Имам стотици такива споделяния. Ето някои от тях.
Една майка на 11-годишно момиче ми писа: „Много добре мога да ползвам проекта Ви като инструмент за самоувереност за дъщеря ми, тъй като миналия уикенд една от приятелките й започва да спори с нея, че тя не принадлежи на Норвегия и затова не бива да й се позволява да живее в тази държава. Така че Вашата работа има много специално място в сърцето ми и това е много важно за мен. „
Една жена сподели портрета си във Фейсбук и написа: „През целия си живот, хора от целия свят са имали затруднения да ме поставят в конкретна група, стереотип, кутия. Може би е време да спрем с това. Вместо да рамкирате, попитайте човека: „Ти какъв етикет би си поставила?“ Тогава аз ще кажа: „Здравейте. Аз съм Масиел. Аз съм холандка с доминикански произход, израснах в смесено семейство и съм бисексуална жена.“
Освен тези неочаквани и трогателни реакции, Humanae открива нов живот в най-различни сфери. Искам да изложа няколко примера. Илюстратори и студенти по изкуство, които го използват като отправна точка за своите скици и техните проучвания. Изследователи в областта на антропологията, физика и неврологията използват Humanae с различни научни цели, свързани с човешкия етнос, оптикофизиологията, разпознаване на лица или на Алцхаймер.
Едно от най-важните въздействия на проекта е, че Humanae бе избран 
да бъде на корицата на „Външните работи“, една от най-важните политически публикации. И говорейки за външните работи, открих перфектните посланици за моя проект… учителите. Те са тези, които използват Humanae като средство за образователни цели. Тяхната страст ме насърчава да се върна в часовете по рисуване, но този път бъдейки учител самата аз. Моите ученици – както възрастни, така и деца, рисуват автопортрети, опитвайки се да открият своя собствен, уникален цвят.
Като фотограф, аз осъзнавам, че мога да бъда канал за другите да общуват. Като индивид, както Анжелика, всеки път, когато правя снимка, аз чувствам, че седя пред терапевт. Всичките безсилие, страх и самота, които чувствах преди… станаха любов.
Последната страна в света, която премахва робството, е страната, в която съм се родила аз – Бразилия. Но все още трябва да работим усилено, за да премахнем и дискриминацията. Това означава общи действия в световен мащаб, защото няма как дискриминацията да изчезне от само себе си.“
Анжелика Дасс, фотограф
Видеото можете да видите ТУК:
