Есента на 2012 година – тиха, топла, пъстра и някак очакваща! В студеното утро на 6 ноември един телефонен разговор ми извести за кончината на българския патриарх Максим. Българският патриарх, достигнал 98 години, от които 41 години като патриарх на 6-ата по ранг и произход патриаршия на православното християнство, си бе отишъл тихо, в благословение към целия ни народ.
„… Днес небесните сили се радват, защото – ето пред вратите небесни се въздига един достоен патриарх!” възкликна един свещеник. И целият вярващ народ обърна взор към София, където заби тъжно тежката камбана на Българския Храм „Свети кная Александър Невски”.
Няколко дни преди това България посрещна иконата на Пресветата Богородица – „Достойно есть”. Чудотворното копие на атонската икона ни даде знамение, което осъзнахме в деня на кончината на дядо Максим (както го наричаме повечето от вярващите). По иконата се бяха появили странни кърваво червени петна, след като я бе целунал нашият Патриарх в болница „Лозенец” и изчезнаха в деня преди упокоението му.
И тръгна… тръгна към София… поеха натам тези, които обичат своя дядо Патриарх. Макар злобните намеци за лицемерие, идолопоклонство, странност да бълваха отвсякъде, нищо не можа да спре този спонтанен порив на вярата:
– Да отидем в София, да се поклоним на Нашия Патриарх за последно, да се поклоним на Нашата чудотворната икона за бъдното и да почетем Нашия български Храм за миналото!
Защото Нашият български храм прие за последно поклонение в дните на своята 100 годишнина Нашия Патриарх, почти негов връстник.
… Камбаната биеше тежко, студът беше заспал под кубетата на Храма, присъединих се към групата, чакащи пред южния вход. Запитаха дали сме на правилното място и след като се потвърди, всички зачакахме спокойно и в „странен мир”. След няма и 30 минути ни пуснаха в Храма. Застанахме пред ковчега, в който беше положен Нашият дядо Патриарх…
Светло, тихо и мирно беше в Храма; макар все още да не бяха светнали прожекторите на камерите за предстоящото богослужение, беше светло. Пристъпих, поклоних се, целунах ръката, Евангелието и иконата, поклон. „Мир, светлина и увереност” усетих, а след поклонението пред „Достойно есть” и сигурност в бъдното!
Не исках да напусна Храма, почти никой не искаше и оставаше, оставаше, оставаше… Тези, които медиите и близки дори назоваха „лицемери”, останаха до края на Светата Литургия и след това на Опелото. Дядо Максим беше изпратен от верните и в мир.
Започна Светата Литургия, запяха ангелогласните певци, всички се помолихме за упокоението на Нашия Патриарх. Възгласите на Вселенския Патриарх Вартоломей раздираха сякаш Храма, в съзвучие с голямата камбана, доказвайки за пореден път, че православният свят изпраща своя най-стар и дългопредстоятелствал „Ангел” на църквата. Никой не си сдържаше сълзите, защото те напираха и се стичаха от очите, отправили взор на изток, към бъдното, към Бог.
Всички усещахме бялата топлина, която идваше откъм ковчега. И след прочувственото слово на митрополит Николай всички се усетихме горди, изпълнени с любов към вярата христова и в сърцата ни ехтеше като тежката камбана: „Достоин, достоин, достоин!”
Молехме се и знаехме, че Нашият Патриарх сега предстои пред Бог и се моли за нас! Защото от нас си отиваше един „мирен” човек, истински християнин и монах.
… Тежката камбана изпрати дядо Максим към Троянската света обител… Един лъч светлина казват огрял мястото, където започвали да правят гроба му. Зад гърба на Света Богородица Троеручица бе положен Нашият Патриарх български – най-дълго светителствалият патриарх в християнството досега. Бог почете нас българите с това и ни даде и тепърва ще дава знамения. За да си „отворим очите за светлината”, за да се изпълваме с любов, за да живеем в мир – в Христовия мир!
„Упокой, Господи, душата на новопреставления Наш Патриарх Максим български! Вечная памят!” … а след век или два Христовата църква вярвам ще има своя нов Светител…
На нас българите остава Нашият Храм, Нашата Вяра и Нашата Закрилница!
13 Ноемврий 2012 лето господне
Свети Йоан Златоуст, Коледни Заговезни
