В последно време си мисля за живота. Не само, защото моята напредва с годините (слава на Силата/Бог), а защото този около мен ме обърква с безжалостното си, лудешко препускане. Толкова осезаемо, че пулсът му ми причинява мощно сърцебиене и скоклива задъханост.
Какво осмисля един човешки живот? Какво го прави нужен? Ценен!? А вълнуващ?
Тъжното в настоящата история се изразява в мрачния извод, че много хора си тръгват от Земята ни рано, твърде рано. Не е новина. За съжаление. Млади, възрастни, близки, известни и не дотам известни, качествени, добри хора отпътуват в най-хубавото време, във всяко време… Болката замайва и е задушлива, като цигарен дим, духнат в лицето. Може и повече. Свива ти се всичкото в стомаха и плътна, като глина, буца засяда в областта на гърдите.
Много често си говорим с приятели, че е редно да се създават смисли винаги, когато това е възможно. Под формата на нежно партниращи си думи и срички, звучно и ритмично подредени ноти или прясно изпечен хляб. Някои го формират в театрално превъплъщение, чрез което, най-вече зрителите, преминават по своя духовен път. Други в демонстрация на върховен човешки интелект, изобретявайки невиждани технологични чудности. И, разбира се, един от любимите ми смисли – единение с природата и обич, много обич помежду ни.
И респект. Да, много хора водят умен и смислен живот.
Появата ни в този красив, папагаленопъстър свят, битието ни в тази толкова свежо зелена, пропита с величие и безпринципност/безмисленост страна, трябва да има смисъл. Така го чувствам. И без прекалено философстване и патриотизъм добавям – в ситуация на безсмисленост не бива да се изпада, а ако се случи, да не се застоява там.
Чрез тези думи, искам да изразя дълбоката си симпатия и лична благодарност към онези нежни души, които неуморно създават смисли, не само в техния живот, но и в моя.
Повечето имена на личности, на които попадам тези дни в медиите, сполетени от внезапната вест за безнадеждност, за нещастие са на хора, които са оставили ярко, алено клеймо в живота ми. Срещам и истории за недотам познати, но силно скъпи души, подарили част от себе си на другите. Разкошни същества. Любими. Големи. Малки перли, но не стъклени, а мидени, съвършени. С дълбоко, като океан съзнание, но светло и леко, плодородно. С даряващи сърца и топли ръце, в прегръдката на които се чувстваш уютно и у дома.
Да избирам истината и да прегръщам болката. Да постъпвам редно и безредно. Да пиша, да уча и да знам. Да докосвам лечебно, душевно, не враждебно. И да се срамувам заради егото. Да съм от полза – на себе си и на света. Да се смея и да ми е весело. Да съм влюбена и да „опитомявам” хора, цветя, всякакви същества и неща. Да се разтварям в аромата на джанката и ябълката, после на люляка, на акацията и липата, на розите и здравеца. Да ме радват и дъждът и снегът. Да се взирам в морето, небето. Да плувам и шофирам внимателно. Да се спускам по пухкави писти. Да не мога и да опитвам. И да вярвам, силно да вярвам в хората, в техните таланти и техните нечовешки възможности да творят в унисон и хармония със заобикалящото ги, и с Вселената. Да създават красота, изкуство, което води до други светове, галактики и космоси разни.
Без тези хора, забравям. Унесена в монетарния делник, подрънквайки шумно с проблемите на битието не успявам да чуя себе си. И слава на Силата/Бог, че ги има тях. Че са се родили, че някак си умеят да отстояват себе си, независими от никого и нищо, с отговорност към всеки.
Те са обикновени писатели, музиканти, артисти, просто творци. Спортисти, журналисти, режисьори или майки и бащи. Жени и мъже, даже малки човечета. Инженери, строители, хлебари, архитекти. Учители, лечители и всякакви мъдреци. Много са. И са действителни. Ако ви се стори, че се сещате за някого докато четете – прави сте – и той.
Великолепни човешки души, поздрав най-сърдечен и благодаря. Моля, не бързайте, борете се. Има смисъл. Нужни сте.
П.с. Докато пишех тези редове ни напуснаха Наум Шопов и Хачо Бояджиев. Поклон.
