18.1 C
Бургас
четвъртък, март 28, 2024

Бягство

            За какво си мислиш?

Въпросът му долетя някак отдалече и сякаш се плъзна елегантно покрай слуха й. Таня отмести поглед от прозореца на влака и се вгледа в дълбоките тъмни очи на своята половинка.

        –Извинявай, каза ли нещо?

        –Отнесла си се нанякъде. Физически си тук, но мислите ти са другаде. Попитах за какво си мислиш?

Таня отново отмести поглед навън, за да избегне въпроса. За какво ли не? Мислите в главата й си играеха на гоненица и не й даваха мира. Единствено гледката на бързопреминаващите дървета и шумът от ритмичното движение на влака я разсейваха от време на време. Обичаше да пътува. Обичаше екскурзиите със семейството си. Човек опознаваше себе си най-добре, когато бе на път, за да изследва непознати дестинации и чужда култура. Обожаваше да е сред тълпата от ентусиазирани туристи, да слуша глъчката на развълнувани семейства и пищящи дечурлига. Какво по-хубаво от това да посещаваш места, на които никога досега не си бил, да снимаш, да разузнаваш, да научаваш нови и вълнуващи неща.

бягствоНо пътуването, което бе предприела днес, беше по-различно. Билетът бе еднопосочен. Отвеждаше я далеч от дома и не знаеше кога отново ще се върне. Там, където бе отгледана с толкова обич и топлина.

        –Мислиш си за България, нали? Още не сме пристигнали в София, не сме се качили на самолета, а ти вече позволяваш на носталгията да те завладее.

Тази негова прозорливост бе едно от нещата, които така я плашеха и в същото време озадачаваха.

        –За теб съм като разтворена книга. Толкова добре ме познаваш, сякаш си в главата ми и буквално прочиташ мислите ми. Засрами се!

Той й хвърли една невинна усмивка, която разкри редица бели зъби, подредени идеално в устата му като безценни диаманти. Даааа, именно в тази усмивка се влюби! Дори малко му завиждаше за природно красивите и изящни зъби. Някои хора просто бяха благословени да са толкова съвършени, докато други, като нея, трябваше да носят метални скоби цели две години. И то в училище, когато тийнейджърството бе един от най-трудните периоди за едно момиче. Наричаха я с какви ли не обидни прякори и имена. Беше изтърпяла толкова много страдания, за да може днес да има привлекателна и хубава усмивка, която пак не можеше да се сравнява с неговата. Животът бе несправедлив в много отношения.

        Моля те, не бъди тъжна. Мразя, когато си такава!

        – Не съм тъжна.

        –Мразя и когато си такъв инат. Мислиш си, че изоставяш семейството си, чувстваш се виновна, но нали обичаш да пътуваш и да посещаваш нови места. С какво по-различно е това пътуване?

        –По-различно е, защото няма връщане назад. Не знам кога ще ги видя отново. Винаги досега съм се завръщала в уюта на дома, но този път… чувствам се като предател.

        –Чуй ме! Да търсиш своя път, да искаш да имаш по-добър живот, това не те прави предател. Вече говорихме за това, обсъждали сме го милион пъти.

        –На теб ти е лесно, защото тук нищо не те задържа.

Ангел бе кръгъл сирак, израстнал в различни приемни семейства. Животът му досега бе поредица от борба за оцеляване и къртовски труд в България за мизерни пари, с които едвам покриваше разходите си. Таня се удивляваше как досега бе оцелял, без да изгуби човешкото в себе си, без да посегне към наркотици или алкохол. В него имаше такъв дух и жизнерадост, такова желание за живот. Тя се възхищаваше на това, обичаше го заради това, бе готова да го последва навсякъде. Но не знаеше, че ще й бъде толкова трудно да изостави родината си, която всъщност не бе сторила дори малко от това, което Ангел бе правил и жертвал за нея. Веднага съжали за думите си.

        –Съжалявам, не биваше … съжалявам!

        –Няма нищо, разбирам. Никога не съм те карал насила, но ти самата знаеш, че нямаш бъдеще в такава държава. Знам, че ти е мъчно повече отколкото на мен, защото имаш близки, но те ще са добре, ако и ти си добре.

Както винаги беше прав! На най-трудния житейски кръстопът пътни знаци няма.бягство Откакто се помнеше в България криза винаги е имало. За 20 години нищо не се бе променило, освен, че хората ставаха все по-бедни, все по-недоволни и отчаяни. Дори за непоправим оптимист като нея беше повече от ясно, че родината, която толкова обичаше с цялото си сърце, сама я прокуждаше да бяга навън. Далеч от хорската злоба, от разочорованието, от липсата на човешко отношение в собствената й държава, в която се чувстваше по- дискриминирана и от чужденец.

        Какво друго оставаше на един млад човек, освен да избяга? Да избяга едновременно от най-скъпото нещо – своята татковина, и от страната на неограничените възможности как бъдеш прецакан, съсипан и отритнат.

В сърцето й бушуваха емоции на гняв и безсилие, на мъка и отчаяние, но в същото време и на надежда. Надежда, че там, където отива, ще е по-добре. Надежда, че един ден ще се върне, а нещата тук ще са различни.

        Една сълза се търколи по дясната й буза и падна в скута й. Красивите й теменужени очи се бяха превърнали в солена стомна със сълзи, които не можеше да преглътне. Остави ги да се излеят като водопад вурху обятията на любимия, който беше насреща, за да я утеши.бягство

        – Всичко ще бъде наред! България не заслужава твоите сълзи. Не ги заслужава! Не плачи! Аз съм тук, до теб и само това има значение!

        Вълна на облекчение премина по тялото й и тя започна постепенно да се успокоява и да диша равномерно. Почувства се отново силна, защото не бе сама.

Слънцето плавно залязваше, докато влакът продължаваше по своя път, а старите вагони скърцаха тягостно, сякаш изживяваха емоцията и мъката на влюбената двойка.

 

Същата вечер млада журналистка се подготвяше за първата си изява в ефир. Толкова време бе мечтала за това, бе учила, репетирала, бе правила всичко, което й наредят. Днес за първи път заставаше на живо пред камерата, за да води вечерните новини. Сърцето й щеше да се пръсне от вълнение, краката й трпераха, ръцете й се потяха. Сценичната треска я завладя за секунди, но когато дойде моментът да застане зад обектива, изведнъж пулсът й се нормализира, лицето й светна, а очите й заблестяха. Бе готова да започне.бягство

Но опитът й като стажант и бъдещ журналист не я бе подготвил за това, което предстоеше.

– Александра, имаме извънредна новина, която трябва да излъчим. Ще я прочетеш в ефир. Спокойно, всичко ще е наред!Имаш пет минути да изрепетираш текста от покрития бланк, преди да започнем. Знам, че ще се справиш!

Тя взе листа, който един от операторите й подаде и започна да чете на глас. Тембърът и интонацията й бяха перфектни и ясни, сякаш бе родена за тази работа. Докато едно изречение не я накара да се задави.

„САМОЛЕТНА КАТАСТРОФА ОТНЕ ЖИВОТА НА 146 ДУШИ НА БОРДА НА „БАЛКАН ЕЪРС”! ИНЦИДЕНТЪТ Е СТАНАЛ ПРИБЛИЗИТЕЛНО В 20:00 ЧАСА БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ”

Светът около нея сякаш се сгромоляса пред очите й. Шок и ужас се изписаха на пребледнялото й лице. Това беше същият полет, на който се качи сестра й Таня. Тя лично я бе посрещнала в София, след което я изпрати на летището, пожела й успех и я прегърна силно с желанието никога да не я пусне. А сега…бягство

Александра се взираше с невярващи очи в листа, осъзнавайки, че сестра й е мъртва. Зави й се свят, стомахът й се преобърна, почувства, че ще повърне. Изведнъж усети ярка светлина върху лицето си и отнякъде дочу думите на режисьора: 

 

      – Три, две, едно…В ефир сме….

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Препоръчани статии

Бъди свързан

1,829Феноветекато
67последователиследвам
116абонатиабонирам
- Присъедини се -

Последни статии