„Ценни са за нас българските манастири, почтени останки от твърдините, в които се е запазил жив българския дух……..
……………..те са жива и трогателна история на една епоха, толкова славна и толкова мрачна“ – Иван Вазов
Всяка среща с българските манастири ни напомня за тях като крепители на българския дух, пазители на културното наследство и традиции. През своя неравен път, бългасркия народ е създал ценни исторически, архитектурни и художествено-етнографски паметници. От запазените 120 манастира в нашите земи няма такъв, чиято история да не е свързана с историческото и културно развитие на народа ни.
Бачковският манастир е вторият по големина след Рилския. Въпреки оскъдните сведения за него в периода до падането на България под османска власт, не пречи да го оценим като средище на културата на българина. По време на Българското възраждане манастира „Св. Богородица“ се превръща в хранилище на исторически спомени, съкровище на непреходни ценности, книжовна дейност и просвета.
Манастирът се намира под планинските възвишения на северните склонове на Източните Родопи, над десния бряг на р.Асеница и на 28 километра от гр.Пловдив. Нодморската му високина е 410м.
Бачковският манастир „Св.Богородица“ е основан през 1083г. от братята Григорий и Абасий, родом от Грузия. Сведения за което се намират в написания през 1084г. Устав за устройството и управлението на манастира. Писан по лично указание на Григорий Бакурианин, Устава съдържа 37 глави , които представляват ценни за нас сведения относно феодалните отношения по онова време на византийско владичество. Уставът ,сам по себе си, определя мирогледите, културното-просветните, здравните, благотворителните, стопанските и естетически функции на манастира. За съжаление той не се е запазил в оригиналния си вид, но съществуват негови копия.
По указание на Григорий Бакуриани при основаването на манастира били доведени 100 младежи грузинци, част от които приели монашеството. За пръв игумен бил назначен йеромонах Григорий. През 1206г., когато цар Калоян(1196-1207) присъединил към владенията си и земите на Родопите, манастира преминал в пределите на българското царство. При наследниците на цар Иван Асен II(1218-1241) Бачковския манастир попада в земите под Византийско владение, което продължава до царуването на Иван Александър(1331- 1371). Като негов покровител, Иван Александър е записан в старите книги като ктитор на манастира.
През периода на Османска власт в манастира е заточен патриарх Евтимий Търновски. Годената е 1393. Последният български патриарх донася на манастира вярата , че макар и поробени, българите няма да загинат, защото ще се намерят силни духом хора, които да го поведат в борбата за свобода. Словото му е било като глътка въздух, като капки свежа роса за обитателите на манастира. Последният търновски патриарх умира през 1404 г. на 74-годишна възраст и бива погребан под свода на църквата „Св.Архангел“.
С падането на Търново е унищожена и църковната независимост, престава да съществува Търновската патриаршия. Започнал период на двойното- политическо и духовно – иго. Бачковският манастир запазва относителна автономия, поради което не бива разрушен след падането под османска власт. В библиотеките му се съхранявали древни ръкописи, кондики, хрисовули и грамоти, част от които са унищожени при първото му опожаряване.
През XVII в. икономическото положение на Бачковския манастир се стабилизира. Причина за това стават огромните дарения по време на двата манастирски събора – по Великдени и на празника на манастира Успение Богородично. По това време представители на Високата порта и служители на Фенерската патриаршия правят системни опити да се намесят в икономиката на манастира и да изтръгнат от него непосилни данъци.
Манастирското братство отстоява правата си и през 1740-1742г. участва в противопатриаршеския бунт. През 1745 г. манастира бива официално признанат за ставропигиален.
След 1814 г. османската администрация още повече започнала да се меси в икономическото управление на манастира, което наложило братството да потърси застъпници при пловдивските първенци. Някои от тях били определени за епитропи (настоятели) на манастира. През 1838-1844г. епитроп става Вълчо Чалъков, които със собствени средства изографисва храма „Св.Никола“. След него епитропи станали Стоян Чалъков, Малкия Чорбаджи Вълчо и Салчо Чалъков (Големия).
Първото килийно училище е основано в сградата на църквата „Св.Никола“. Там, в периода от 1910-1929г., се е помещавало свещеническо училище „Св. Патриарх Евтимий“.
В Бачковският манастир не се основава революционен кометит, защото силното влияние на гърците в Пловдив и Асеновград представлявало заплаха за сигурноста.
В годината на конституирането на българската екзархия(1872г.), начело с първият български екзарх
Антим I, в Бачковския манастир се провела света литургия по повод признаването на българската общност за самостоятелна.
След освобождението манастира все още е под ведомство на Цариградската патриаршия. През 1894г. братство изпраща молба до Св. Синод манастира да бъде приет под негово ведомство. През това време е избран архимандрит Акакий за игумен на манастира. Една година по-късно историческите събития налагат манастира да премине под църковната юрисдикция на Българската екзархия.
