Докато компанията на горчивото двойно кафе и хартиеното томче не успява да ме разсъни, се ориентирам към по-сигурен източник, а именно – компютъра и „живота” в него.
По принцип, сутрин предпочитам по-леки за преглъщане хапки от свежи новини, особено в 6.30, понеделник. Следното обаче, някак сносно успява да разшири кръглите мускули около очите ми – „И приятелите имат срок на годност”- Брей?! Любопитно. Не съм си купувала скоро. Последните нямаха.
Писах, преди съвсем точно известно време, за историите на моите приятелства в Webcafe и – явно е – темата ме вълнува. Някак не се сдържа в мен въпросът – Извинете, уважаеми автори на подобни статии, на кого слагате етикета „приятел”?! Елементарно достъпна справка за „приятелство” може да се направи в Уикипедия. Очевидно има някакво понятийно изменение с годините от формирането на моите и тези на близките ми ценности, което ми е убягнало. И още – какви са тези ерудити, които изписват книги, за окуражаване НЕсъздаването на приятелства? Пардон, за разваляне на такива. Да не сте случайно Дарт Вейдър или Патриция на Анкх Морпорк?! За първия гарантирано съм наясно, че не се задълбочава в приятелските си взаимоотношения, а вторият със сигурност няма предпочитания към печатното/абстрактното слово. Тогава?!
Малко по-надолу в текста разбирам, че автора е заета млада майка, за която е непосилна грижата по поддръжка на „приятелства”. Отпивам още една глътка кафе с думи… м.. да, не е лесно въобще, съгласявам се. Предполага се, че сме спрели да обитаваме света на приказките (макар да си препрочитаме любимите фентъзи книжки) и сме се концентрирали върху реалността, където има и кофти моменти след „яли, пили и се веселили”. Точно там, според мен е причината да ценим приятелствата си високо. И естествено е да нямаш стотици такива. Продължавам съсредоточено да чета и разбирам, че има текстове които съветват как да зарежем приятел безпроблемно в „n” на брой стъпки. Дамата умее да се аргументира сносно, разчитайки на проучвания и книги (предполагам от така предпочитаната „популярна психология”), плюс личен житейски опит. Брей, пак си казвам, какво се е случило неусетно с хората?! Много академично обосновано становище. Още ли говорим за приятелство?..
Огледайте се. Живеем в онзи момент на цивилизационния прогрес, когато сме сътворили доста велики дела. Позабавлявали сме се за сметка на човешката си природа(и на природата въобще) до момент на абсолютна самотност, но не онова преднамерено желание на самотата, като висша концентрация и съзнателност, а до степен на… липса. Липса на съпричастни отношения. Това, допускам не е под въпрос, изхождайки от тезата, че човекът е социално същество и ако няма някакви патологични изменения има нужда от споделеност.
Създали сме си улеснения във всичко (защото сме велики!)- от баналния битовизъм на всичките му нива, до изконната потребност на човешкият индивид от общуване. И сега отново е момент за моето искрено учудване- вярно ли е, че хората искат да „трият” приятелите си?! Вероятно има „загуба в превода”, или с други думи- новите условия изискват нови инструменти на общуване.
Пълен парадокс е тоталната нетолерантност между личностите и желанието им да имат множество лица в контакт листите си. Пардон, „приятели”. Значи, приемам те във въображаемата си действителност, чеквам те и, ако не дай си боже „не ставаш”, или не си ми релевантен в момента – трия. Тактично и внимателно те премахвам, за да не те заболи много. Защото, кой знае, някой ден може пак да си значим и актуален.
Да видим и циркулиращите в пространството рекламни кампании, които се базират на „приятелството”. Алкохолните са ми любими. Промотира се другарството „на живо” (защото няма как да пиеш виртуално, това си е физически процес), значи се приема необходимостта на същата като съвременна ценност. Нали, удовлетворяването на желанията на потребителите е залог за „продажбата” на мечти? Това води до признатото от болшинството заключение, че потребността на хората да създават общност от близки хора е актуално. Добре. Тогава, къде е проблемът?
Отговорно твърдя (и съм доста сигурна, че мнозина ще ме подкрепят) че голям процент от истинските ни приятели НЕ членуват в сайтове за комуникация. Не казвам, че е ненужно, ограничаващо и още по- малко- лошо. Не. Полезно е. Даже много. Просто човешките връзки се нуждаят от физическа, плътска споделеност, която не е очаквателно интимна. Съответно, след като някой, случайно или не, се е озовал измежду контактите ти, това не го прави твой приятел. И спокойно си дишай – не е нужно да измисляш начини да се отърваваш от него.
Хората се променят. Хората разочароват. Хората използват, нараняват, обиждат, огорчават, досаждат, доскучават. Да, така е, безспорно. Всички го правим. Но връзките между приятелите са на друго (вселенско) ниво. Горното не се отнася до тях. Поне в частния ми случай.
Приятелите са едни… специалници. Те са малко по дефолт. Когато си ги обявил за такива пред собственото си его и синхронизирал със личното си и уникално туптящо сърце, няма причина да искаш да ги премахваш от живота си. Те не изискват нищо задължително от теб и ти не изискваш нищо непременно от тях. Всички останали – близки, далечни, познати и не до там, роднини, колеги, партньори, джуджета, лордове, съотборници, съкилийници, симпатяги, знайни и незнайни извънземни са ДРУГИ. Не са приятели. Измислете им друго име.
И моля, не бъркайте понятията – някои, смятам, са непроменящи се с времето. В процеса на развитие винаги е имало едни предприемчива хора, които са измислили начин да си докарат добри финансови приходи за сметка на емоциите на други хора. Халал да са им.
Имам приятелка, която наричам Любов, не защото това е името и, а защото тя цялата е любов към мен. Никакво намерение нямам да и слагам срок на годност, още по-малко да я изтривам от живота си. Наздраве!
