– Това време не иска и не иска да се движи по-бързо! – въздъхна старата женица, докато пристъпваше по новата алея в градчето. Струваше й се, че строителите пак не си бяха свършили свястно работата и бетонната пътека беше залята на вълнички, което съвсем затрудняваше артритните й колена и отдалеч сигурно я караше да изглежда като клатеща се патка. Тя минутка по минутка поглеждаше скъпия си „Ролекс“ и се надяваше разходката до близката почивна база да погълне целия й скучен следобед, за да не се наложи да се прибере в опустелия си мезонет и да убива времето до любимия сериал, като брои секундите на големия стенен часовник.
Възрастната реститутка имаше голям проблем със свободното си време. Тя просто не можеше да намери свястно занимание, с което да си запълва празните дни. Шиеше гоблени, плетеше с часове чорапи и пуловери (сякаш имаше за кого!), готвеше, а после изхвърляше храната на боклука, защото тя и още по-старият й котарак Мъри не можеха да изядат всичко, а й беше неудобно да носи манджи на съседите. Те и без това леко й завиждаха заради стабилното финансово състояние и тя го усещаше, затова гледаше да не им се пречка много-много. Понякога се притесняваше да не би някой от тях да хвърли бисквитка с отрова на добрия мил Мъри. Беше гледала, че по филмите това е често срещан прийом за комшийско отмъщение.
„Може би, ако имах семейство…“, помисли си сигурно за милионен път тя. При тази мисъл странна тръпка плъзваше от стомаха й и стигаше до крайчетата на пръстите й. Беше й безкрайно мъчно, че е сам-сама. През годините се срещаше с различни господа – все от сой, най-вече предприемачи и собственици на имоти, но по една или друга причина, нещо винаги накуцваше и обръщаше натоварената й с надежди и мечти кола. На по-зряла възраст разбра някои истини за мъжете и престана да търси „идеалния“. Такъв явно или не съществуваше, или доста умело се криеше от нея десетилетие след десетилетие. След като се усети, че въпросните „джентълмени“ само я използват, реши да бъде по-твърда с тях и да спре да го позволява. Все още беше отворена, разбира се, за различни авантюри, но пък по това време мъжете спряха да гледат на нея като на обект на желание. Беше навършила 55, когато осъзна, че шансовете й за брак, семейство и деца вече са тотално излетели на друга планета и затова се отдаде на самотуване, а за компания си взе скъпа порода котарак, който вече над 12 години й служеше вярно. Нищо че службата му се изразяваше основно в мъркане, спане, разходка от канапето до съседния фотьойл и безкрайно тъпчене, в резултат на което надебеля до невъзможните 9 кг., а за котка това си беше рекорд.
До обяд старата жена все намираше с какво да се занимава. Обикновено ставаше късно сутрин, тъй като вечер си лягаше към полунощ. Закусваше почти наобяд, свършваше някоя домашна работа, изчеткваше козината на Мъри, закърпваше някой чорап, а в ранния следобед надяваше скъпото си палто и излизаше да се разходи на чист въздух. Знаеше много за ползите от всекидневното движение и не пропускаше случай да отиде я до близката горичка и да поседи в новопостроената беседка, я до почивната база или просто обикаляше уличките на малкия град. Лятото си позволяваше излети в планината, където прекарваше часове в самотно разхождане, зимата се ограничаваше и до половинчасово шляене тук-там.
– Дано скоро да дойде лятото, че всички стави ми се разскърцаха вече покрай тия дъждове – отново измърмори сама на себе си тя, докато се носеше по неравностите на новата бетонна алея. Слънцето беше почти залязло, но половината от огромното му огнено тяло още се виждаше в далечината – червено, но сякаш успокоено, че си е свършило и днес работата, която върши вече няколко милиарда години. Макар че би могло да се поспори с него, тъй като то се осмели да се покаже на хоризонта едва в края на деня, а преди това плашливо беше отстъпило мястото си на напоените със студен дъжд облаци, които се изляха и намокриха къщичките и горичките. Те отминаха и слънчевата светлина си проби дупчици между тях, но земята все още бе мокра, а от слабия ветрец боровите дръвчета се полюшваха и поръсваха малки капчици от застоялия се по тях дъждец.
тясното дървено легло. Ядосваше се, че трябва да ползва подобно мизерно местенце, в което хлебарките сядаха да вечерят с гостите като равни, но хотелът на баща му беше твърде показен, а и старчокът щеше да разбере, че синчето му мъкне разни уличници по луксозните апартаменти.
след като ги подмина, богаташкото синче се озова на главния път. Сякаш някой му даде картбланш и той натисни педала на газта до дъно. Гумите изсвириха рязко, а колата набра такава скорост, че все едно самолет изстребител се засилваше по писта. Боровите дръвчета отстрани се сляха в едно огромно и размазано зелено петно, а новият път за пешеходци се виждаше с периферията на зрението като безкрайна сива лента. Синчето реши, че 110 не е подходяща скорост за такъв безлюден път, затова реши да пробва със 130. От бързината сякаш усети леко свиване в стомаха и се замисли дали беше закусвал днес. Оставаше и да му се доповръща пред мацката. В жабката имаше оставен нахапан „Сникърс“ и той реши да го доизяде, защото коремът му леко простъргваше. Наведе се напред, за да го достигне, но предпазният колан се задейства и го спря с протегната напред ръка. Пробва отново, но коланът на „Лексус“-а беше адски чувствителен и пак се затегна мигновено. Синчето натисна копчето за отключване на предпазителя, коланът изщрака и се откопча, а младежът най-сетне се наведе и сграбчи „Сникърса“.
В секундата след това огромен удар разтърси луксозното возило, хиляди парченца натрошено стъкло изхвърчаха в лицето на хлапето, а коремът му се вряза силно в кормилото пред него. Имаше чувството, че е попаднал в сън, по време на който душата му е излетяла от тялото и наблюдава какво се случва с физическата му обвивка – просто се рее около нея и безстрастно следи ставащото наоколо. Кракът му инстинктивно натисна спирачката и колата се завъртя леко настрани, заковавайки се с пушещи гуми на влажния паваж.
орбитата си, а носът приличаше на жалка пихтия, от която бълваше гъста, тъмночервена кръв. Скъпото палто беше цялото опръскано с кръв, „Ролекс“-ът вече не отброяваше часовете. Бащиното синче държеше ръцете си над главата на тялото и не знаеше кой кръвоизлив първо да спре. Страхуваше се да пипне раните, за да не би да влоши повече положението. После друга мисъл му влетя в съзнанието – затвор! Ако се обадеше на полицията, щяха да го арестуват. Карал е с близо 3 пъти по-висока от позволеното скорост, ударил е човек на алея за пешеходци, а в момента на катастрофата дори не е носил предпазния колан. Щяха да го съсипят! Дори парите на баща му нямаше да го спасят! Какво говореше – баща му изобщо не би се поколебал да го прати в затвора! Старчокът обичаше да казва, че всеки е длъжен да понася последствията от грешките си и даже собственият му син не бе изключение от това. Хлапето познаваше баща си! Не, не можеше да се обади на полицията! Това беше последното нещо, което щеше да направи! Но какво друго? Какво? И тогава изведнъж…
