Доктор Гугъл

Мислено проклинах немощната датска бабичка, която предния ден се беше изкихала така зловещо върху мен в автобуса. Знаех, че тя е била пациент 0 и настинката ми се дължеше на нейната липса на всякаква култура на кихане, кашляне, изстъргване на гърло и най-вече на смърчане, което напомняше на предаваща Богу дух моторна резачка. В отчаян опит да избегна всякаква по-близка среща от третия вид с нея се бях обърнал настрани, имитирайки необичайно голям интерес към похабения вътрешен  дизайн на огромното превозно средство. Обаче тая датска баба сякаш нарочно беше решила да завлече и някой друг с нея в капана на болестта. И кой, ако не моя милост ще бъде пръв сред печелившите? С цялото си безочие пациент 0 дори разтваряше носната си кърпичка след всяко издухване на зачервената си камба, сякаш за да демонстрира с викингска гордост какво произведение на изкуството е сътворила. Не ми се ще да признавам, но направих грешката да мерна бърз поглед из съдържанието на платненото ѝ пособие за нос – цветовете наистина бяха поразителни. Меки и преливащи в различни нюанси на жълто, примесено с капка зелено, ей така за настроение.

Та въпросната сутрин разбрах, че и аз съм се озовал в смъртоносната хватка на вируса. Гърлото ми сякаш беше стегнато в менгеме и издаваше (или поне се опитваше да издава) някакви дивашки звуци, които караха гласа ми да звучи като прегракнал смях на закоравяла алкохоличка-рецидивистка. От носа ми две редки, но буйни секретни поточета търсеха своя път навън и всеки мой опит да ги върна обратно там, където им беше мястото, се оказваше пълно фиаско и ужас за горната ми устна, че и за чаршафите. Сякаш два голи охлюва си бяха правили гонки около възглавницата ми, докато съм спял. С все още затворени очи се пресегнах за телефона. Колкото и да не ми се щеше да го призная, бях опрял до датските лекари. Зор, не зор, ще се ходи. Бях чувал легенди за тези светила в датската медицина и се бях настроил да не очаквам Хипократови мерки за състоянието си. Набрах номера на личните си лекарки.

Сигналът свободно мелодично затутка в слушалката. Никой не вдигна на втория сигнал, нито на третия. Не забелязах особено желание за отговор и на четвъртия, че дори и на петия. Тъкмо вече се бях отчаял и – аха! – да натисна с кебапчето, пардон с пръстчето си червения бутон за прекъсване на разговора, когато един нежен момичешки гласец изчурулика от другата страна на линията.

• Клиника Кристиансхаун, добро утро!

„Сериозно? Добро утро? Че кое му е доброто според теб, ма?” Това, естествено, ми мина през акъла и не му дадох гласния израз, първо – за да не обидя вежливата медицинска работничка, и второ – защото не бях сигурен как точно се превежда „ма” на датски.

• Ъъъъъъ, добро утро, да. Бих искал да си запиша час при Лоне или Ан-Биргите. Не се чувствам добре.
• Извинете, какво казвате?

Е, добре! Възражението се приема. При всеки друг случай бих минал през всичките фази на възмущение, обида, погнуса, националистически изблик, паник атака, менструална криза и каквото се сетите още типичен и нетипичен за тялото и съзнанието ми процес. Но истината беше, че през тази сутрин аз не можех да говоря дори на родния си език, а камо ли на датския, който изисква почти Аполонско напрягане на гласните връзки и гърлените костици. Но си казах, че няма да се предавам без бой и ще опитам отново. Поех си дълбоко въздух, което накара гърлото ми още по-свирепо да ме прониже, прочистих се (може би по-силно, отколкото трябваше, защото май от другата страна се чу нещо като рязко отдръпване от слушалката) и повторих отново това, което се опитах и първия път да кажа.

• Аха, разбирам – сякаш изтананика служителката, която както всички други на тази позиция най-вероятно беше на 26 години, казваше се Дита (може и Гита) и в свободното си време обичаше да навива дългата си руса коса на пръста. Не, не я бях виждал, просто имам развинтено въображение и си я представих в съзнанието си. – А как се казвате и за кой ден бихте желали да си запишете час? – додаде я.

Тука сякаш нещо ни се разминаха пътеките с наша Дита/Гита. За името е ясно защо пита, ама какво трябваше да значи това недодялано „за кой ден бихте желали…”? Че за кой друг освен за днешния ден-днешен и съвременен? Тя не чуваше ли, че звуча като туберколозна магарица? И тогава се сетих: вярно бе, тук в датско първо ти дават шанс да се самоизлекуваш (или умреш, опитвайки се) и чак тогава те приемат, колкото да те поздравят за успеха (евентуалния). Ако последния липсва, те пак ще те приемат, но ти няма да разбереш и – слава богу- няма да потрошиш куп нерви редейки се на опашка пред докторските кабинети. Вместо това ще ти бъде осигурено лично пространство с персонален климатик с настройки (обикновено не позволяващи на температурата да превиши минус 2 или минус 3 градуса), а доктор-специалист в областта патология ще ти отдели цялото си време да разбере къде са били причините за възникването на болестта. Не дай си боже климатиците им да се разболеят, пардон развалят – тогава верно ще има нещо гнило в Дания.

Отърсих се от този кошмарен сценарий и настоях, че желая да получа час за същия ден – по обяд или следобяд, ако е удобно.

• Но – едва ли не с извинение, че ми троши хатъра се заоправдава Дита/Гита – Лоне и Ан-Биргита работят само до 12:00 днес, защото после заминават на конференция в Орхус.
• А не може ли да ме вместите в графика им до 12:00? – съвсем по балкански се инатях.
• Ами не, защото днес имат планувани 3 ваксинации..

Изчаках, защото реших, че има нещо да добавя към и без друго нескопосаното си оправдание. Но тя продължаваше да мълчи, затова сметнах, че сигурно е изговорила максимума думи дневно, които са позволени на един датски гражданин, и може би е редно да я подканя да заеме малко екстра от най-близко намиращия се речник. „Е, и?”, изхриптях вместо това.

• Ами.. Мога да ви предложа най-близкия час, който е… секунда само.. А, да, другата седмица.
• Извинявай, какво каза? – вече беше мой ред да моля за глупави повторения на абсолютно разбрани още от първото казване изрази и фрази. – Другата седмица няма да ми е нужен час, защото не се знае дали ще има друга седмица за мен. Може да вдигна температура довечера или..
• О, ама, виж, Александър – почти си я представих как ми се усмихва като на глупаво и недоразбрало хлапе в детската градина, което вместо лъжички е сложило вилички на масата за чай – това е напълно нормално. Тялото ви се противопоставя на вируса и се бори с него. Температурата е естествен отговор на организма в такива ситуации. Няма защо да се тревожиш.

Едвам си поех въздух от възмущение. Естествен отговор ли? Тази кандидат-докторка беше съвсем близо да получи естествен отговор и то бая лют и на малко неразбираем за нея балкански език, ако продължаваше да ми чете лекция на тема „Или как да умрем бавно и болезнено, защото докторите в Скандинавия са некадърници”.

• Ама.., ама.. – заекнах аз.
• Можеш да го провериш в гугъл – изтърси тя, с което окончателно разби всички мои илюзии и мечти за докторски час в близките седмици, месеци, че сигурно и години, а и в общи линии ме хвърли в размисли и страсти относно възможността да емигрирам на Марс.

Тая ситуация малко ми напомняше на един случай, когато исках да си взема книга от библиотеката, но библиотекарката със злорадство в гласа ми съобщи, че тъкмо е затворила и ако наистина ми се чете книга, може да пробвам в интернет. И двата случая ме наведоха на съвсем логичния въпрос защо хората в Дания избират да стават лекари или библиотекари, след като през 95-та американците са създали интернет и там пише всичко, което ни интересува за здравето ни и би ни било полезно. Заболява те главата, ами пишеш симптомите в гугъл, откриваш, че имаш тумор в мозъка и животът си продължава, какво толкова. Сега, едни лекари тука за нас ли да вземат да мислят и да се терзаят. Като ти е писано да се давиш, няма да се бесиш.

Оттогава все си я повтарям тая последната сентенция, че знае ли се кога може да ми е от полза. Дали когато реша да се беся или когато отново (да пази Бог) стигна до датските доктори.