В опита си да живея, се запознах с Болка – непоколебима и амбициозна като красива млада жена.
Не съм я търсила. Не я харесах.
Не я харесвам и сега, но се срещаме понякога.
Когато дойде не правя сцени – оставям я да боли.
Когато я гоня стои неподвижна, като паяжина около врата ми.
Когато за първи път я срещнах и сипах питие и не бях мила. Много пъти и сипвах тогава, за да я уморя. Стана зла. И твърде силна за мен.
Показах Болка на майка ми. Възползва се и остана дълго време при нея.
Причу ми се гласът на баща ми да казва да не се обвързвам с Болка и да я оставя да си върви по пътя.
Обратното – мятахме се двете, като в песен на Ейми.
Показах Болка на Него веднъж. Той не я разпозна. Познавал друга с това име и тази съвсем не била същата.
Всеки води своята Болка под ръка.
Приятелите я приеха с шеги, поляти с бира и ром. Аз падах онемяла с пулса на Нирвана, а тя… поостана. Пристрастих се към нея.
В опита си да живея разбрах, че привързаността ми към Болка ме парализира до степен да забравя да… живея.
Научих, че когато съм неподвижна, животът ми е река, в която се давя, а аз не умеех да плувам.
В опита си да живея приех болката като контраст на Радост. Колкото повече ме боли – толкова по-малко е нужно, за да се радвам.
И се радвах.
В опита си да живея разбирах, че Танцът ми следва ритъма на музиката в мен, все едно е композиция на Пиацола, и се научих да танцувам добре.
Сега плувам срещу течението, а радостта оставя в устата ми сладък вкус на мляко.
Болка, нощува при мен понякога. Намъква любимия ми пуловер и се прави на мен. Цинична като дреха на Уестууд. Отива си и тръгва бързо, защото и липсва Тъгата.
