Когато в своя „До Чикаго и назад” Алеко Константинов ни запознава с онзи, другия свят, той споделя впечатления, емоции и преживявания, пречупени през призмата на аристократичния поглед на личността, способна да отсъжда правилно за спецификата на чуждото. Целият пътепис е не просто едно достигане на някаква дестинация, той е цялостна оценка за качеството, което предлага непознатото за балканеца измерение отвъд океана. Възможността за съприкосновение с нова култура, различни традиции и уредба на обществото, дават поводи на разказвача да отключи потенциала на своето аналитично мислене, за да търси аналогии и сравнения с вече познатото състояние в българско. Така книгата се превръща не просто в диплянка с реклама на туристически обекти, а във висота на възможности и качество, към която е целесъобразно да се устреми нашенецът, за да декларира принадлежност към идеята за развитие.
Както обаче е наясно всеки средноинтелигентен човек на (така да се изразя) НОВОТО ВРЕМЕ, което от десетилетия уж властва на Балканите, литературата притежава склонност към хиперболизиране на множество елементи, сюжетни линии и същности, понеже нейната задача е да поучава на най-доброто и ценното. В действителност реалностите са в голямата си степен диферентни и фрагментарни, ала това (за жалост) не е пречило и не пречи да се градят концепциите на настоящето и колебливото бъдеще… И ако Алеко е в чиста форма идеалист не само по отношение на представата за слабостите и силните страни на Другия свят, то в модерното всекидневие идеалистите са наивници, обречени да се скитат „немили-недраги”. Обществото като че ли ги е отритнало, освободило се е от досадното им присъствие, за да настани друг образ на личност, която да пътува, било то в „Йевропата”, било то в Ориента, било то где да е по земното кълбо. 
Този представител на „туристическата колегия” е често пъти псевдопатриот, често пъти носи характеристиките на кириакстевчовец, често пъти и байганьовското не му убягва, а маската за пред чужденците бе устойчива довреме. През последните години нейната скриваща функция взе да се разрушава под напора на нагоните, ниските страсти, повърхностното, пошлостта, елементаризма и профанизирана картинка, която вече прави сериозно впечатление отвъд Дунава…
Такъв е и поредният, който ще излети с правителствения Air Bus, там, за Брюксел, за да чуе критиките, които той приема за похвали, за да се наслади на мига, който го докарва до оргазъм, при думичката “конграчулейшънс”, за да се почувства принадлежащ към една общност, твърде непозната за представите на българина… По подобен начин изглежда и другият, пътувал до Европа уж да се осведоми как работят ветрогенераторните паркове, ала нищо от презентацията за тях не му е останало в главата… Още с приземяването си на родна територия сключва безвремеви договор с „дядо Иван” за изграждането на атомни електроцентрали, като благодарност за „всеотдайността” на съветската империя през миналите години… Да не забравяме и образът на онзи, що дава пресконференции в Белгия и насам-натам, като промотира подчиненото си полицейско министерство, което е готово да отговори с положителност на всички изисквания на „евроатлантическите си партньори” в борбата с престъпността и последвалото присъединяване в шенгенското пространство…
Да! Всички те са пътуващи! Ходят-връщат се… и пак- ходят-връщат се!… Европа е предпочитана дестинация не само защото е част от България или ние сме част от нея (вече не знам), а защото тези туристически обиколки излизат напълно безплатни за самите участници в тях. Щом раболепният данъкоплатец си внася редовно задълженията в държавната хазна, проблем с излизанията зад граница няма. 
Ние, кучета, овце, говеда, но само не и европейци, осигуряваме толкова евтини самолетни билети, че нашата нискотарифна авиокомпания „Четири лапокопита” винаги ще е на върха на фондовите борси, а акциите й ще се търгуват по-скъпо и от тези на медийния гигант „News corporation”… за вбъдеще…
Освен обаче лидери на родния политически живот, до „Йевропата” отскачат и голяма част от мозъците на страната ни. Уж само за едногодишен тест проверка на „условията и качеството” на образование и труд, ала тая година се превръща в постоянно пребиваване, което си има име- Имигрантство. Та там те устройват и себе си, и семействата си, точно по препоръка на българския министър-председател, който съветва да пътуваме и оставаме в Европа с цел реклама на България. Така вече толкоз годин, без някой съзнателно да се е вслушал в думите му, нашенците се трансформират в гурбетчии на принципа „доброто за мен- тежко й на държавата”. Прави са си- да! Единственото им задължение към татковината остава само да внасят по някое-друго евро, колкото, ей така- да поддържат акциите си в „Четири лапокопита”. Фактът, че най-големият „спонсор” (по проучване на частна медия, със съдействието също на толкова частна социологическа агенция) на родината ни са „мозъците и мускулите” ни в европейските страни, говори красноречиво за разпадащата се социална политика и икономическа устойчивост в българско… 
Пътуването ни ДО Европа започва все по-яростно да се разграничава от пътуването на Алеко ДО Чикаго, защото нашето се превръща в огледално копие на тръгването на Бай Ганьо ПО Европа… Тези уголемени „ДО”-та и „ПО”-та са за всички, за които литературата не е била приоритетен учебен предмет. Предлогът „ПО” демонстрира представата за едно ходене, което ще бъде само повърхностно, само по периферията… Никакво задълбочаване в европейския маниер, начин на поведение и комуникация не демонстрира Ганьо Балкански отвъд родното… В днешно време Европа за нас, съвременниците, е маршрут, схема, по която се изкарват пари. И ние така отиваме във „Вената”, за да берем я ягоди, я трансплантации да правим, ала толкоз. Заинтересованост към уникалната специфика на непознатото не проявяваме. Интересът ни (ако изобщо го има) се изпарява като утринна роса. Така свикваме със сивото ежедневие и ТАМ- работим, ядем, спим, както бихме го правили и в страната си. Ала идеята за по-високо заплащане, по-висок жизнен стандарт на живот, по-добро всекидневие е нещото, което ни кара да пропуснем възможността да си лепнем етикет „Емигранти”. И нашето пътуване (като това на Бай Ганьо) е по повърхността, по периферията, ала не го съзнаваме, макар и книгата, и анализите към нея да сме чели. Ние прилагаме една модерна представа за уседналост на чуждото място, забравили за своето, асоциирали го изначално с дефицитът на средства в него. Ето защо странни сме в очите на другите, ала и това не е проблем за нас, върху който мисъл да градим…
Когато Алеко се приготвя да отскочи до Чикаго, той първо с големи усилия събира парите, необходими за билети и разходки. След което изчита невероятно количество американска литература за особеностите на ОНЗИ начин на живот, за проблемите на американския тип цивилизация, за традициите и нравите на тези „чудаци”… И го реализира… 
Осъществява едно пътуване, което прави равносметка на всичко, което е видимо и невидимо за очите и съзнанието по пътя му… Все действия, насочени с ясната цел да изгради модела на туриста-пътешественик, които нито трябва да е кон с капаци и да гледа само еднопланово, нито трябва да е преносвач на граници и да настанява родното си, гдето и да е… Ето защо пътуването е „ДО Чикаго”- отиваш, попиваш цялостните ценностни модели, анализираш ги и се връщаш, за да оставиш опита си тук, „в твоето”… Процес, сложен и дълъг за масата!…
Открай време сме възприели модела на г-н Балкански, открай време Европа за нас е повърхностна същност и лотариен билет, открай време не вярваме в качеството и утопията, наречена Европейски съюз!… Май не сте се замисляли за това, нали?!?… Спокойно! Не сте виновни вие! Тъмният образ на литературния герой на Щастливеца (макар и в нехиперболизиран вариант) се е настанил успешно в съзнанието и душевността на родните политически кръгове. Там той цялостно изменя перспективи и възможности, които прелитат наготово отвън. Там той обработва резултати, нагласява и насосва по угоден нему начин доклади, експертни оценки и становища. Там той успешно се е барикадирал, за да няма измъкване от него. А ние си вярваме, че когато наближават избори, ще сменим досегашното установено статукво. Е, нема как! Сменяме само подчинените на литературния образ. В действителност той е безсмъртен, защото се храни от нас, от нашата НЕ проява на далновидност и прозорливост от НЕзапомнени времена… Така пътуването до Европа е по разпореждане на Него- той решава и коя авиокомпания да се използва… Ние- плащаме… и за отиването, и за връщането…
Същата тази абстракция на героичната личност на Константинов подтиква хиляди българи да си тананикат през сълзи година-две „Я кажи ми, облаче ле, бяло”, след което то завинаги да замлъкне в песента… Защото там, в чуждото пространство, перспективи и алтернативи много, ала те не са „в полза роду”, не са концентрирани върху най-истинното- изграждането на собствена самоличност. Ако човекът попътува ДО Европа, за да преоткрие същността си, за да даде отговор на вечен философски въпрос (според мен- клише) „кой съм аз и закъде съм тръгнал”, за да даде порив за изява на своята неповторима идентичност, то тогава подобен преход ще си заслужава усилията… Тогава подобен преход ще оправдае парите на безропотния данъкоплатец по билетите за „Четири лапокопита”… Тогава подобен преход би изменил поведението и на литературния образ, превърнал се в двигател на обществото ни…
Вероятно откривате частица истинност в думите ми!?! Вероятно сега гъделичкам съвестта Ви и търся начин да строша сърцето камък, което бие в гърдите!?!… Опитът ми не е политическа ирония нито пък има за цел да критикува онези, които са избрали начина на живот според вече установените от мен същности. Важното е в начина, по който осмисляте казаното… Българинът винаги е изпитвал и ще продължава да изпитва особен афинитет към пътуванията. Те са негово скрито амплоа, неосквернена страст, стремеж да изяви себе си пред света, себе си и своята установена категоричност. Така той се чувства автентичен, жив, щастлив…
Демонстрацията на родното е част от „шоу програмата, която се подготвя по предварителен план-график. Ако и нашенецът да е министър, ако и да е „смъртен”, онова, байганьовското начало, онова чичовското, е задължителен елемент, без който рейтингът на шоуто пада… Но ако не се рекламираме, в крайна сметка- кой ще да го прави?!?… Така че купувайте билети за „Четири лапокопита”, стягайте багажа, грабвайте мускалите и първа дестинация- Брюксел, та да видим няма ли да им омекнат критиките по докладите, като ги хипнотизираме с тая ми ти роза… Като стоката свърши, ще да се върнем…! Все пак пътят До (По) Европа и назад е като да стигнем до хранителния отсреща… колко сме го изръшквали…?!?…
А Алеко да стои и да чака в Чикаго! Когато ни се отворят очите за там…може и да си го приберем…!!!
Ала- нейсе!
