Това словооплитане няма амбиция да разхлаби мрежата от възли във връзките между половете. Ще опита с полъх от намигване да напомни, че надежда има.
Казвам направо, за да няма объркване – мъжете са чудесни!
Честно. Аз лично ги харесвам. Пък и са нужни, по съвсем прозаични причини.
Срещат се разнородни обекти от този вид: тип „голяма работа”, тип „малка работа”, тип „всякаква работа”, също. И един друг тип се среща доста често, но той определено не е обект на този текст.
Ох.. и един много романтичен тип има напоследък, ама силнооо – фръц. Как така стана?
А, жените… Е, ние просто надминахме себе си! Разкошни и „непобедими”! Такъв устрем, такава изобретателност, невероятно! И един специфичен тип има между нас, но и него няма да коментирам сега, поради лични основания, следствие на непоносимост.
Тревожно е. Мисля си, че малко нещо се пообърка.
Вярно, че мъжете са намаляващ вид в световен мащаб. Подозирам, че онези, които са от представителната извадка – силни, здрави, умни, хетеросексуални („голямата работа”) отдавна фигурират в Червената книга под някое тайно название с неразгадаем код. А ние, вероятно като по-адаптивен и оцеляващ модел, сме мнозинство. 
Какво да се прави?
Видно е, поради това „свършване” е налице голяма трудност в намирането на партньор/любовник. Ако се намери, следва голям проблем с неговото задържане. Истории всякакви, не е за приказване. Шекспир пасти да яде с неговите хора. Толстой и той. Често до степен „аман от женственост”.
„Свършването” винаги е било грижа, както обаче и безспорно предимство (в конкретния случай – голямо!).
За „предлагането” и „съхранението” са следните няколко абзаца.
Допускам, че липсата е основната причина жените тотално да откачим, и като пойни птички и лекокрили пеперуди да обграждаме/заграждаме мъжкарите в стегнатата прегръдка на обвързването, под фината заблуда, че ги „правим да летят”.
Горките. Жените, имам предвид.
От времето на Султана (а и преди това), жената винаги е била стабилността, обичта и посоката на движение в една връзка (междуполова). Тя изгражда, подрежда и нарежда. Не говоря глупости, така си е/беше. Спомнете си бабите си например. Или онези незнайни героини, които седят плътно до „милия” и му дават препоръки – кога му е топло или е гладен, или пък кога е време да се възкачи на ей този престол. Жените ги могат тези работи. Някой би ги нарекъл подмолни и хитри. Може. Но според мен са по-скоро оправни и дипломатични. А способността им да се грижат и да обичат, по принцип е ненадмината. Чисто и просто, биологично-химични дадености..
Та, да си дойдем на думата. В наши дни, жените така се уплашихме от липса на качествени мъжки екземпляри, че фактически ловуваме. Да.
Става често по следния начин – след като обектът е фиксиран, първо: подлагаме се на зверска диета; второ: опитваме всички познати и недотам разхубавителни трикове. После даваме последните изкарани (вкарани) пари за неустоимо излъчване. И блестим – с всички сили блестим. Накрая вдигаме мерника. Все пак отдавна се подготвяме за жертвата/саможертвата.
Не е неочаквано това. В края на краищата, всеизвестно живеем в мъжки свят. На дамите са им нужни повечко воля и непоколебимост.
Дотук ясно. Какво става по нататък?
Обикновено, веднъж уловен, Мъжът се разлиства и цъфти. Той знае защо. Не е лошо – любовта е точно за това.
Жената, също по-про(е)цъфтява, което обаче, хич не е лесно. Защото, какъв цвят, какво обаяние с пушката на рамо, три дини под мишница и амбиция за завладяване? Трудно.
В този момент от разказа обикновено се появява и Другата. Свежа, ухаеща и (без никакво съмнение!) по-добра. Разбира се, тя е в онази блестящата фаза, за която стана въпрос по-рано. Той, като един добре разлистен дъб приютява и нея под стряхата. Грижовник мил. Сянката е голяма, плътна, колко му е да я предостави на още две-три нуждаещи се моми? 
Ако може да си го позволи, разбира се. Но специално този може.
Ама, не защото не си обича Първата. Не. А просто защото има предлагане.. и то какво предлагане има само!
Вариант втори: на нея страшно и е провървяло и в този мъжки недоимък е „пронизала” с чара/шамара си не един, а двама, или няколко сгодни момъка. Случват се и такива неща.
Спестявам новела детайлите от силно популярния сюжет (кой не е гледал „Женени с деца”, кой не е чувал за него?!) и карам нататък.
Какво да се прави, когато се озовеш в позицията на пренебрегнат (без значение от пола)?
Първо: не се отчайваш. Силен си, ще се пребориш.
Второ: отчайваш се. Разиграваш трагедии в стил „древногръцки” и разпалваш нечувана, най-малко десет годишна война.
Трето: изчакваш търпеливо.
В края на краищата, всеки има право на свободен избор.
Мъжът има уклон към житейска суматоха и себеотдаденост, коя си ти, че да го отклоняваш от желанието му да зарадва не само една жена?!
Ами, ако „жертвата” ти в тази житейска ситуация не е била уместна, кой е той, че да те спре да немериш друг женолюбец по пътя си?
Живеем в такава пъстрота, че най-необходимо е да усвоим правилата на пиесата стъпка по стъпка, като по Станиславски. Не да летим през живота с 200км/ч, надявайки се да минем под дъгата.
Свършването си е свършване, то ще е налично, докато свят светува. Също като „Дързост и красота”. Страшно няма. За всекиго ще се намери каквото е нужно. Да не се извращаваме и чудим кой-кой беше в тази игра. И още по-важното е всеки да си разучи „ролята”. Че в края на краищата, големият режисьор прочита репликите, но диалога си го водим ние.
И финално важното е – нека сме си бесни, когато се намерим и устроим в двойка. Да се „палим”, да се разправяме и цупим. Да си погаждаме номера, да се наблюдаваме. И да се разкриваме. Непрестанно. Да няма скука. Да има кеф и загадка в партньора. Да е тревожно и привличащо/обичащо.
Че станем ли си твърде мили, силно чувствителни, споделящо-хленчещи, под блещукащите отблясъци на свещите, дори когато навън вече е ден – спукана ни е работата. Почти съм сигурна, че на прага има сиренце зад щракващ механизъм.
Грижи на тази Земя, колкото щеш. Свършването е най-малката.
Още нещо, равенство между половете едва ли е възможно.
Така че, бесни сте си, екстра значи!
