Случи се така това лято, че мои приятели, воцърковени хора ме поканиха на поклоническо пътуване до Троянската Света Обител „Успение Богородично” и един познат пред мен „охули прекалената почит на Богородица”, което ме смути и разгневи. Предложението за поклонение дойде заедно с празника Успение Богородично, на който преди 8 години приех Свето Кръщение в едноименния храм на село Люляково. Всички взехме благословение от своите духовни отци и тръгнахме в съботния ден. Посещаването на монастир е особено популярно сред много българи, но досега бях виждал само една суетня и безцелно „зяпане” за запълване на времето през почивните дни. Не бях посещавал много свети обители, а имах голямо желание и приех предложението.

    По време на пътуването в колата слушахме български църковни песнопения, изпълнени от Русенския митрополит Неофит, спирахме да се любуваме на красотата на задбалканските полета (избрахме да пресечем Балкана през Троянския проход). Когато се заизкачвахме с колата по прохода, издигайки се все повече и повече, пред нас се откри неземната гледка на планинските ридове и гори, обляни в светлината на лъчите, пронизали облаците.

   „България е красиво място!” – винаги съм го твърдял, но сега в съзнанието ми се запечатваше райска гледка: Свежи зелени гори, все още зелени поляни, по които пъплеха стада; зърнахме и устременото в препускане по рида „хергеле” свободно стадо коне; прохладните сенки на дъбови и букови гори; кристално чистия, лесен за дишане въздух…

   В 17.30 часа в деня на Успението на Св. Йоан Рилски Чудотворец бяхме пред вратите на Светата троянска обител. Под арките на двата входа сновяха множество поклоници като нас, дошли кой с вяра, кой от суета да зърнат чудото на православната вяра. Забързахме се да сварим вечерното богослужение, да се поклоним и ние пред Света Богородица Троеручица.

   Пристъпихме през входа на монастира, влязохме във вътрешния двор, изпълнен с поклонници и с трепет и страх божий влязохме в черквата. В притвора монасите четяха молитвите от повечерието, а след това след тях и ние влязохме в наоса (същинската, вътрешна част на храма). Прекръстихме се и погледнахме вдясно…

   Там беше тя – от богато изработения иконостас ни гледаше строгото изражение на Пресвета Богородица и благите очи на Господ Иисус Христос – Младенец. Поклоних се и аз, помолих се с всички, за каквото ми подскаже сърцето; запалих свещите си – за живи и мъртви; склоних глава…

   Усетих се на свято място, стоях в „омоления” храм, пред икона на толкова векове, която е срещала взора на толкова много сърца, сред които е бил и нашият апостол на свободата Васил Левски – йеродякон Игнатий. Чудесата, които са станали чрез нея са неизброими и със своята слава водят още и още поклоници. Особена топлина обхвана сърцето ми, трепет, заслепение, но не и прелест, защото няма как да изпаднеш в това състояние на това свято място, пред тоя взор на Майка Божия.

   Представата ми за монастирите и за българската православна вяра до този момент беше за едно „отмиращо” и асоциално явление, тъй като виждам и чувам какво се говори и върши. Излизайки от храма след вечернята се разходихме из село Орешак и с недоумение и изненада чухме в един двор, под лозата, едно семейство да пее „Богородичната песен”. Влизайки на заранта за Света Литургия, в мен се случи „преображението” на представата ми за нашата вяра българска:

   В очите на братята монаси и на повечето поклоници, аз виждах истинския трепет на чистата вяра; в шепнещите устни „чувах” сърдечната молитва; от песнопенията и молитвите на служещите се изливаше благодат, която влизайки в сърцето ми ме накара да заплача и възкликна в душата си:

    ЖИВА, ЖИВА, ЖИВА Е ВЯРАТА ХРИСТОВА У БЪЛГАРИТЕ!

   Жива е в очите на малките деца, целуващи иконата на Пресвета Богородица Троеручица; жива е в сърцата на поклонниците, шепнещи своите молитви; жива е заради молитвите на своите „ангели на земята” монашествуващите! Защото докато има и един отрекъл се от света и врекъл се с монашеските обети в Бога тук на грешната земя; докато има и едно дете, което да целуне икона; докато има и един поклонник, който да се моли – Вярата Христова ще живее в България!

   И ще я запазва спасяема вовеки!

Амин!